Тимъти Зан - Блекколар

— Не е въпрос на наранена гордост, Деймън — каза Фей. — Каквото и да се опитвахте да направите в Хенслоу, имаше възможност Майлс да направи нещата по-лесни за вас, ако се бяхте консултирали с него предварително. Надявахте ли се да намерите конкретен затворник? Ако е така, вероятно щяхме да можем да ви кажем това оттук.

Лейт вдигна рамене.

— Ще има и други възможности.

— Не и доколкото познаваме Апостолерис — каза Бакши. — Той сега ще премести ветераните… и където и да ги откара, ще ни коства много хора да ги измъкнем. Това постигнахте с вашето частно нападение.

— Може би — призна Лейт. — Ако е така, съжалявам. Къде могат да бъдат изпратени ветераните… някакви идеи?

— Най-вероятно в затвора „Цербер“ — каза Фей. — Това е една стара крепост на юг оттук, в едно затънтено място. Мъничка сграда с четири надземни и шест подземни етажа, с ограден със стена двор, достатъчно голям да кацне „Корсар“. На всеки ъгъл на стената има кули с оръжия, контролирани отвън или от главната сграда.

— Ако колитата ги затворят там, можете да си събирате нещата и да заминавате — намеси се Дийл Валънтайн; лицето му над високата яка бе строго. — Всъщност може би така и така трябва да си тръгнете.

— Спокойно, Дийл — промърмори Бакши.

— Извинявай, комскуер, но това ми омръзна. Ние ги приютихме и им дадохме информация, а в замяна не получихме нищо.

Бакши погледна Лейт и вдигна въпросително вежди.

— Ще си направите ли труда да отговорите?

— Разбира се. Ако очите и въображението ви бяха отворени, щяхте да видите каква полза можете да извлечете от нашата работа.

— Каква полза? — изсумтя Валънтайн.

— Е, поради липса на по-очевиден пример, ще посоча, че ние просто разрушихме една порта в Стрип. Някои трябва да я възстановят и един или двама от тези някои могат да вградят в пантите миниатюрни мини. Тогава ще имате уникалния шанс да прекарате по-късно цял камион крадени части или нещо друго от Стрип, без да трябва да тараните портата.

От израженията и мърморенето около масата беше очевидно, че никой не е помислял за това. Тремейн и Бакши се спогледаха и Кейн видя, че блекколарът леко кимна.

— Обещавате ли да се съветвате с нас… или поне с мен… преди да предприемете други действия? — попита Тремейн.

— Ако включват персонал на Радикс, да — бързо каза Лейт. — Стига да има време, разбира се. В противен случай си запазвам правото да действам самостоятелно.

— Това не е достатъчно — възрази Валънтайн.

Лейт вдигна рамене.

— Това е най-доброто, което мога да предложа.

Настъпи момент на мъчителна тишина.

— Добре — каза Тремейн най-после. — Мога да разбера съображенията ви. Но… — Той вдигна предупреждаващо пръст. — Трябва да ви кажа, че ние също можем да играем по военни правила. Ако членове на Радикс бъдат убити поради това, че не сте ни информирали навреме, ще бъдете изправени пред военен съд по съкратената процедура. Наистина ще го направя.

— Разбрано. Вие ще ни информирате ли незабавно за прехвърлянето на всеки затворник?

Тремейн погледна Камерън.

— Да, ще възложа това на някои хора — изръмжа шефът на разузнаването.

— Добре. Някакви новини от фронта за крайселите?

— Боят все още продължава — обади се Сали Куинлан неохотно. — Аржент няма да бъде залят от рикрили, ако от това се тревожите.

— Тревожа се — призна Лейт. — Благодаря. — Той стана.

— Една секунда — възрази Валънтайн. — Като приемам, че не е свързано с важната ви акция, искам да зная как Кейн е успял да изчезне от Земята. — Той отправи към Кейн заплашителен поглед. — Нека бъдем честни… вие също не ни вярвате.

— Един държавен служител беше откраднат от нашите хора — каза спокойно Кейн. — Неговата лична карта беше променена и по някакъв начин неговото компютърно досие също беше променено.

— По някакъв начин? Как по-точно?

— Не зная как точно е било направено…

— О, много удобно!

Кейн се изчерви.

— Аз съм агент, не съм ръководител. Те не ми казват всичко.

— Това обяснение е по-добро — каза Камерън.

— Момент — прекъсна го Лейт. — Мисля, че мога да обясня. — Той се поколеба; избягваше да погледне Кейн в очите.

— Е? — подкани го Тремейн.

— Към края на войната някой очевидно е решил проблема за краткия живот на човешките клонинги…

С някакъв ням ужас Кейн слушаше как Лейт излага теорията си. Това беше възможност, която никога не му беше идвала наум. Неговите родители, участници в Съпротивата, го бяха обучили… никой от тях никога не му бе намеквал, че е различен. Но в това имаше смисъл… и колкото повече слушаше, толкова по-голям смисъл намираше в него. Нямаше друг начин да се обясни защо и как медицинските данни така точно отговаряха на неговите. Нищо чудно, че Кратохвил и Маринос бяха толкова спокойни за досието му — цялата тежка работа беше свършена преди двадесет и седем години.