Тимъти Зан - Блекколар

— Нямате достатъчно опит с блекколари, нали? — попита предпазливо Голуей.

— Останали са малко на Аржент, разпръснати из Радикс. Но се придържаха към по-ограничени действия. Отвличане на снабдителни доставки, някои атентати… Тази открита война е нещо ново за нас.

Голуей се усмихна ядно.

— Разкажете ми.

Вратата се отвори и влезе Апостолерис.

— Добре — каза той, сякаш разговорът не беше прекъсвал — нека да обсъдим следващия ни ход. Изглежда ясно, че някой, който държим в Хенслоу, е много важен за онова, което се опитва да постигне Лейт. В нашите рапорти се съобщава, че той иска всички ветерани, но неговите действия днес показват, че може би иска само един от тях. Тъй като все още не знаем кой, ще трябва да направим достъпа до всички тях невъзможен.

— Можем ли да повишим охраната на Хенслоу? — попита Икинс.

— Не е достатъчно. — Префектът поклати глава. — Хенслоу е доста уязвим, много достъпен за външни лица. Мисля, че случилото се тази сутрин е достатъчно доказателство за това. Ще ги преместим… това вече го реших. Въпросът е къде?

— Защо не ги разделите? — предложи Голуей. — Разпръснете ги из цялата планета в групи от по пет или десет.

— Защото нямаме достатъчно хора да охраняваме толкова много групи — отговори Апостолерис презрително.

— Вие предполагате, че те търсят определен човек и знаят кой е той — каза Голуей, засегнат от отношението на префекта. — Доколкото знаем, те могат да се нуждаят от информация от десет от тях. И дори да е само един, разсредоточаването из планетата ще ги затрудни.

Апостолерис поклати глава.

— Добър аргумент, но разгледайте възможността всичко това да е сложна маневра. В този случай ще извършим самоубийство, ако ангажираме толкова много хора за охрана. Не, ние се нуждаем от някое място, недостъпно и относително лесно за охраняване. На борда на военнотранспортен кораб в орбита например. Там Лейт няма да има възможност да проникне.

Голуей и Икинс се спогледаха.

— Може би не сте прав, сър — бавно каза полковникът. — С тях от Плинри е излетял един „Корсар“. Поисках информационната служба да разбере дали се е приземил тук.

Апостолерис взе една от лентите и я запремята в ръка. Мръщеше се.

— Хм. Дори с кораб ще им е трудно да стигнат до затворниците там… но пък може да решат да ги убият, вместо да позволят да научим тайната им. — Той поклати решително глава. — Не, няма да дам такава възможност на Лейт. Предполагам, че единствената възможност остава затворът Цербер.

Голуей погледна Икинс и повдигна въпросително вежди.

— Това е преустроена крепост на сто километра югоизточно от Каларанд — обясни полковникът. — Секретно място. Но не е предназначено за толкова много затворници.

— Ще се справим — каза Апостолерис. — Те няма да останат там дълго. За няколко седмици можем да ги разпитаме всичките и когато намерим този един… или няколко — добави той и кимна към Голуей, — можем да върнем останалите в Хенслоу. Някакви коментари?

За миг настъпи тишина.

— Добре — каза префектът. — Икинс ще се заеме с изясняването на случая с онзи корсар. Аз ще се обадя в Цербер да започнат с подготовката за прехвърлянето. Голуей, вие можете да продължите с четенето на рапортите. Може да попаднете на нещо полезно. Въпроси? Добре. Да се залавяме за работа.

И излезе от стаята преди другите да бяха станали. С успокоителна усмивка Икинс последва шефа си, като остави Голуей самичък с купчината рапорти.

Голуей ги погледна и се намръщи. Работата изглеждаше ясна… и все пак в нея имаше нещо, което никак не му харесваше. Атаката на затвора може би. Изглеждаше, че Лейт е подценил Хенслоу; но префектът някак си не можеше да допусне, че блекколарът може да направи такава грешка. Ако обаче нападението не беше за информация, тогава за какво беше ? Той нямаше отговор. Засега.

Пъхна първата лента в четящото устройство, изгърби се над него и се залови за работа.

През девет от десетте аржентиански месеца крайречното селище Сплит бе само едно от десетината малки градчета, разпръснати по източните райони на Румелианските планини. Жителите им поддържаха кротко съществуване, незабелязвани от никого освен от дървосекачите, работещи нагоре по реката. Десетият месец беше точно обратното, тъй като в продължение на пет седмици смелчаци чак от Каларанд идваха в региона да плуват по изпълнилата коритото си с пролетни води река Хемот. Приходът от този наплив обикновено беше достатъчен да поддържа града през останалата част на годината. Всички изглеждаха щастливи от това и то не се беше променяло през годините. Досега.