Тимъти Зан - Блекколар

В коридора на петнадесетия етаж бяха останали двама души като поддръжка, но те всъщност не бяха готови и две звезди му разчистиха пътя. Лейт се втурна по коридора по по-раншния си път; надяваше се, че мъжът, който пазеше стълбището за покрива, се е махнал.

Не беше. Дулото на лазерната пушка все още се подаваше иззад ъгъла. Блекколарът изпрати един шурикен и затича, за да стигне до вратата на стълбището преди стражът да може да се прицели и да стреля.

Опитът беше само частично успешен — очевидно стражът не беше имал време да се отдръпне бързо. Първият му изстрел удари лявото бедро на Лейт; вторият премина над главата му, когато той се хвърли на пода и направи салто, с което стигна на няколко метра от вратата на стълбището. Все още наведен той хвърли бързо един подир друг още четири шурикена и успя да накара стрелеца да се оттегли достатъчно, за да измине останалото разстояние и да отвори вратата. Друг изстрел удари металния панел, когато той скочи на стълбището и тръгна нагоре.

През последните две минути беше оставил без внимание непрекъснатия поток заповеди и коментари, които изпращаше Скайлър; заповеди, които трябваше да дадат на слушателите от службата по сигурност обяснение защо наземната атака на блекколарите още не е започнала. Лейт включи микрофона си и предаде:

— Тук първи. Прекратете акцията, повтарям: прекратете акцията.

— Разбрано — чу се напрегнатият глас на Скайлър. — По-добре побързайте; излизат лешояди.

Това означаваше, че Скайлър е видял да се приближават патрулни катери. Трябваше бързо да слезе от покрива или да рискува пътят му за изтегляне да бъде блокиран.

Качи се на покрива и намери нова ракета на сини и бели ивици в бълбукащата локва — въжето й изчезваше към сградата на Скайлър. Ниско в небето видя четири лъскави патрулни катера бързо да се приближават към града.

Лепилото изискваше тридесет секунди да се втвърди и за това време на четири пъти от вратата изскачаха войници и попадаха право под нунчакуто на Лейт. За първи път ролите се бяха обърнали и Лейт беше в относително безопасна позиция. Надяваше се останалите войници, които несъмнено щяха да се появят, да се забавят достатъчно, та да се прехвърли при Скайлър преди да се появят.

— Готово — каза Скайлър и Лейт изскочи от вратата и побягна, като нагласяваше скрипеца на лявата си ръка. Намести го на въжето и се хвърли надолу.

Вятърът го блъскаше. Под него преминаха дворът на затвора и стената на Стрип. Видя и осем коли на силите за сигурност до оградата на затвора — войниците в тях яростно застреляха по него. Но той не им обръщаше внимание — повече го измъчваше болката в изгореното рамо… Беше почти в шок, когато Скайлър неочаквано се появи пред него с разперени ръце да намали инерцията му.

— Добре ли си? — попита загрижено едрият блекколар.

— Ще оцелея — увери го Лейт и свали противогаза. — Свърши добра работа, Скайлър; кожата ми ти е задължена. Не се безпокой за нищо освен за радиопрехващача… останалото може да се смени, а всеки момент в цялата тази сграда могат да се появят колита.

— Разбрано. Изчакай една минута обаче… — Скайлър посегна към ракетомета и натисна спусъка, изпращайки последната ракета в небето. Лейт се обърна и видя как тя падна там, където сутринта беше порталът на улица „Авис“. Три патрулни коли на силите за сигурност, които отиваха от Стрип към този изход, завиха рязко да избегнат експлозията. Една не успя.

— Това малко ще забави преследването — спокойно каза Скайлър. — Свърши ли всичко, което искаше?

Лейт свали очилата и бойната качулка и пое дълбоко чист въздух. Тихият ветрец беше благодат за изпотената му кожа.

— Мисля, че да — каза той. — Да се прибираме. Беше напрегната сутрин.

Радиокодът, използван от аржентианските сили за сигурност, се различаваше достатъчно от системата на Плинри, за да е неразбираем за префекта Джемъс Голуей. Но отривистият тон и безпомощното потене на шофьора му бяха доста познати.

Блекколарите на Лейт бяха нанесли удар някъде.

Каларанд беше по-голям от всеки град, който Голуей беше виждал, и той го разглеждаше с интерес и известна завист, докато отиваха към центъра. Въпреки следите от войната сградите бяха в по-добра форма от тези на Капстоун; пешеходците, които вървяха по улицата, бяха по-добре облечени и нахранени; и имаше много повече коли. Очевидно Аржент беше приел неизбежността и се бе предал, преди да се стигне до наземна атака. Поуката беше очевидна. Може би Плинри просто бавно се учеше.