Тимъти Зан - Блекколар

Сега изведнъж планините бяха станали оживено място. Патрулни катери осейваха небето далеч на север, военни коли минаваха през града най-малко веднъж дневно. Никой не говореше много, но се носеха слухове, че някой бил избягал от затвора и силите за сигурност го търсели.

Последният конвой — две коли с по четирима мъже във всяка — профуча покрай магазина на Сан и се насочи на юг. Сандор Грий вдигна за миг глава, после се върна към списъка със стоки и фирмите за доставка. Напоследък бизнесът беше много добър и трябваше да поръча още стоки. Номерът беше да не поръчва твърде много, разбира се. Като се потеше весело над благодатта, която го беше споходила, той направи отметка в един от списъците.

Предната врата се отвори със скърцане и Грий вдигна глава. Влезе един мъж със сиво-зелената униформа на силите за сигурност.

— Добър ден — каза Сан. — С какво мога да ви услужа?

— Трябват ми концентрирани храни, които моята група да може да носи в планините — каза мъжът.

— Разбира се. — Грий излезе иззад тезгяха и тръгна към лавиците. — Мислех, че си имате ваши храни — каза той с надеждата, че другият ще заговори пак.

— Свършихме ги и имаме трудности с доставката.

— Аха. — Беше прав — мъжът от силите за сигурност имаше лек акцент. Акцент, който не можеше да определи. — Е, това имаме. Доста еднообразно е, но пък всичко е въпрос на вкус.

Мъжът заразглежда пакетите. Докато го правеше, Грий го огледа тайно. На средна възраст, отлична физическа форма. Униформата му беше приемливо чиста, но странно измачкана и той усети странна миризма. Изглежда, униформата беше по-чиста от мъжа, който я носеше.

— Ще взема тези — каза мъжът. Държеше десет пакета.

— Да, господине. — Грий взе пакетите и отиде зад тезгяха. В брой ли ще платите, или безкасово?

— В брой.

Грий го очакваше.

— Добре. Десет по две марки, общо двадесет; плюс данъка… — Импулсивно, почти несъзнателно пръстът на Грий натисна едно копче на касовия апарат. — Плюс данъка, двадесет и две — съобщи той през неочаквано пресъхналите си устни.

Мъжът от силите за сигурност вече беше извадил няколко смачкани банкноти. Избра две по десет и две по една, подаде ги, с плавно движение взе пакетите и каза:

— Благодаря.

— Искате ли торбичка? — попита Грий, когато мъжът се обърна към вратата.

— Не, благодаря. Ще ме вземат с кола — отговори той през рамо.

— Сигурен ли сте? — промърмори Грий. Коленете му се разтрепериха. Беше голям риск, но си заслужаваше. Един истински войник от силите за сигурност щеше да изскочи през покрива, ако му начисляха за храна данъка за луксозни стоки. Наказание за измама… но това нямаше значение. Той беше прав — това беше неуловимият блекколар Дженсън в пълна униформа на силите за сигурност и с нахалството да се движи из града и да купува храна. Нищо чудно, че още не го бяха хванали.

Грий посегна под тезгяха, напипа телефона и започна да набира номера. Изчака да позвъни два пъти и затвори. След тридесет секунди повтори процедурата и погледна внимателно часовника преди да затвори. След две минути и четиридесет секунди щеше да позвъни за последен път и телефонът щеше да отговори на единадесетото позвъняване. Вероятно.

Погледна към предната врата. Беше извадил късмет.

Може би неясните слухове, които идваха от Каларанд тази сутрин, не бяха толкова преувеличени, колкото си беше мислил.

Почти беше време. Грий набра всичките цифри без последната — гледаше стария си армейски хронометър и очакваше точната секунда да осъществи връзката. Когато го направи, видя недопълнените заявки за доставка на тезгяха и се усмихна.

По-добре щеше да е да не надува прекалено много запасите си. Активността около Сплит май много скоро щеше да престане.

Напрежението в конферентната зала беше толкова плътно, че можеше да се нареже и да се направи на сандвичи. Кейн огледа масата и не видя нищо друго освен враждебност — от леденото изражение на Бакши до по-откритото презрение на местните блекколари и нервно стиснатите пръсти на Джеремая Дан. Сали Куинлан и Майлс Камерън приличаха на лъвове, очакващи реда си да излязат на арената, и дори Фей Пикиано беше необичайно мълчалива, докато превързваше раните от изгоряло на Лейт. А Рал Тремейн, застанал зад стола си, беше толкова ядосан, че Кейн си помисли, че никога не е виждал толкова ядосан човек.

— Значи леко сондиране. Оглед на затвора. Наистина хитро. — Очите на Тремейн пронизваха Лейт като два противоброневи лазера. — Какво, по дяволите, очаквахте да постигнете с тази тъпа игра?