Тимъти Зан - Блекколар

Но само след секунди те отново откриха огън и лъчите се кръстосаха върху гърдите му. Стиснал зъби, Дженсън се метна встрани — надяваше се, че се движи в правилната посока. Над него шумът на флайъра се усилваше.

За малко щеше да пропусне вратата, ако протегнатата му ръка не я беше докоснала. Той спря и пипнешком потърси дръжката. Натисна я — беше заключено.

Усетил зад себе си движение, Дженсън се обърна, протегна ръка, за да блокира нападението, и контраатакува с удар с крак. Противникът му рухна, но от другата страна се приближаваха нови тежки стъпки. Дженсън извади нунчакуто си, освободи се от раницата и почти заслепен от стичащата се в очите му пот, го развъртя около себе си.

Битката беше кратка, но яростна. Независимо от бронираното им облекло, той свали веднага поне двама от нападателите, като в резултат получи само няколко леки натъртвания. Отново развъртя нунчакуто в широка дъга, за да държи останалите на разстояние, и изрита с все сила ключалката на вратата.

Тя поддаде, но зад него започна хаотична стрелба. Поне пет лъча го удариха в гърба. Дженсън се задъха… но не спря. Краката му вече се бяха присвили за отскока, ръцете му здраво стискаха ръба на навеса и той се издърпа нагоре, докато лъчите продължаваха да обстрелват вратата под него. За миг остана проснат върху малкия покрив, пое дълбоко въздух, доколкото му позволяваше противогазът, и изчака болката в гърба му да премине. Имаше на разположение няколко секунди, преди враговете му да разберат, че не е слязъл надолу по стълбите, и да се досетят къде е. Надигна се и погледна нагоре. Светлините на флайъра ставаха все по-ярки и вече можеше да различи фюзелажа и плазовете за приземяване. Машината плавно се носеше към него. Нунчакуто все още беше в ръцете му. Дженсън хвана пръчките и опъна веригата. В плътния дим беше трудно да прецени разстоянието, дори и двайсет сантиметра можеха да се окажат решаващи. Той се изпъна, без да откъсва поглед от приближаващите се светлини. Още само секунди…

Внезапно флайърът потрепери и едновременно с това два лъча блеснаха около Дженсън. Бяха го забелязали.

Без да се колебае, блекколарът отскочи нагоре с цялата си сила, като се молеше флайърът да е все още там, където го беше видял на светлината на лазерните лъчи. За един безкраен момент сякаш се носеше в мъглата… и изведнъж се озова в чист въздух, а над него висеше флайърът. Изпъна максимално ръцете си нагоре и успя да закачи веригата за левия плаз.

Остана да виси няколко секунди, докато преценяваше ситуацията. Флайърът приличаше на онези, които колитата използваха за наблюдение на Плинри. Долният товарен люк и една от страничните врати можеха да се достигнат от мястото, където висеше. Зад люка една широка дюза разпръскваше дъжд от едри капки леплива течност, вероятно използвана срещу вражески летателни апарати. Блекколарът се извъртя и обви крака около плаза, след това пропълзя към лявата странична врата. Без съмнение екипажът беше вече наясно с присъствието му, затова беше важно да действа преди да са измислили какво да правят. Той се протегна, хвана се здраво за дръжката на вратата и с всичка сила заудря с нунчакуто по стъклото на дясната врата.

Малогабаритният флайър не беше предвиден за тежки бойни действия и стъклата му не бяха бронирани. След третия удар по пластмасата се появиха тънки като косъмчета пукнатини, а след седмия тя се пръсна.

Без да пуска дръжката, Дженсън се изправи, промуши другата си ръка през счупения прозорец и напипа вътрешния заключващ механизъм.

В този момент пилотът най-после реагира и флайърът рязко се разтресе. Но маневрата беше закъсняла — Дженсън се държеше здраво. Подскачането на машината само можеше да му е от полза, защото щеше да попречи на екипажа да се занимава с него. Флайърът се наклони наляво, после надясно, но през това време той успя да отключи. В момента, когато краката му увиснаха във въздуха, вратата широко се отвори и той се хвърли вътре.

Екипажът, който се състоеше от трима мъже, се нахвърли върху него. Не бяха въоръжени и вероятно разчитаха на численото си превъзходство. При нормални обстоятелства битката нямаше да го затрудни, но Дженсън беше ранен и останал без сили, затова му отне петнайсет секунди да ги обезвреди. Петнайсетте секунди бяха наистина дълго време, както сам установи, когато се обърна към пилота и забеляза ужаса, изписан върху лицето му, а зад главата му през страничното стъкло видя как светлините на града се приближават с бясна скорост.