Тимъти Зан - Блекколар

— Жив? — Голуей направо не повярва на ушите си.

Префектът на службата по безопасност Апостолерис кимна важно, очевидно доволен от себе си.

— Това ни костваше петнайсет души и един скъп флайър, но си струваше.

Полковник Икинс затвори телефона.

— От болницата казват, че състоянието му е стабилно и може да бъде преместен в затвора на силите за сигурност.

Префектът кимна.

— Много добре. Голуей, тръгваме веднага за Милер, за да започнем разпита.

— Сега ли? — намръщи се Голуей. — Но нали искахте този следобед да съм в затвора „Цербер“, за да помогна с подготовката?

Апостолерис махна с ръка.

— Няма нужда. Шпионите ни докладваха, че нападението на Лейт няма да започне по-рано от двайсет и четири часа. Изместих трансфера на затворниците за този следобед, така че когато настъпи времето за техните действия, затворниците ще бъдат добре заключени и ще се намират на шест метра под земята.

Това изглеждаше съвсем разумно. Но все пак…

— Префект, вашите шпиони сгрешиха веднъж в преценката си за намеренията на Лейт. Наистина смятам, че ще съм по-полезен в „Цербер“, отколкото…

— Вие най-добре познавате Дженсън. — В гласа на Апостолерис прозвучаха остри нотки. — Само на вас ви е позната обстановката, в която той е живял през последните трийсет и пет години. Предполагам, че ви е ясно колко полезно може да се окаже подобно знание по време на разпит.

— Да, сър. — Голуей се почувства твърде неуютно под втренчения поглед на Апостолерис. — Мога ли само да предложа да докарат Дженсън тук, в Каларанд? Това ще ми даде възможност да бъда полезен както при разпита му, така и при подготовката на затвора.

Апостолерис поклати глава.

— Предпочитам да остане там. Така Лейт ще бъде принуден да пръсне силите си. В Милер има двама блекколари и докато са там, Лейт не може да ги използва.

— Това не е хубаво — тихо отбеляза Голуей. Беше виждал на какво са способни двама блекколари.

— Всичко е под контрол. Един от нашите хора е с тях. — Той се обърна към полковника. — Икинс, вие отговаряте за преместването на затворниците. Нека в „Хенслоу“ имат готовност, ако Лейт реши да предприеме нещо в последния момент. — Префектът се изправи и подкани Голуей с ръка. — Да тръгваме. Не трябва да караме Дженсън да ни чака.

Голуей стана и мълчаливо го последва. Но лошото предчувствие не го напусна.

Затворът „Цербер“ беше готов.

Комендантът Курд Ерхард огледа командния център със заслужена гордост. Само преди час бе пристигнало нареждане, че преместването ще се проведе един ден по-рано, но както винаги, подчинените му се бяха оказали на висота. Оръдейните кули бяха приведени в готовност, килиите на затворниците бяха почистени, беше осигурена двойна охрана. Преди няколко минути от Каларанд бяха излетели два военнотранспортни самолета и след половин час щяха да бъдат при тях. А влезеха ли в неговия затвор, тези „звездни“ мъже нямаше да мръднат оттук. Всеки, който мислеше другояче, щеше много да се изненада, та ако ще да е и блекколар.

— Коменданте? — Мислите му бяха прекъснати от мъжа на пулта. — Приближава аерокар. Няма отличителни знаци, но пилотът твърди, че изпълнява спешна задача на силите за сигурност и иска разрешение за кацане.

Това някаква хитрост ли беше? Ако бе така, бяха сбъркали адреса. Ерхард откачи микрофона от колана си и го настрои на външна честота.

— Тук комендант Ерхард. Доложете естеството на задачата си.

— Секретна задача, трябва да я предам лично на вас — бързо отвърна пилотът.

От командния пулт подадоха образ и Ерхард го разгледа внимателно. Млад мъж в цивилни дрехи, със сериозно изражение, съсредоточен върху полета.

— Имате ли идентификационен код? — запита Ерхард възможно най-небрежно.

В помещението цареше необичайна тишина. Изображението на пилота изчезна и беше заменено с това на жена, седнала в едно от креслата за пътници.

— Коменданте, представя се специален агент Рене Лукас. Аз съм непосредствено подчинена на префект Апостолерис. Устен предварителен код: януари, орбитален, Алистер. Основният код следва.

Ерхард шумно въздъхна, а напрежението в помещението намаля. Въпреки това усети разочарование — тайно се бе надявал, че това е номер на Радикс. Но устният код и холографният електронен, който сега се получаваше, напълно съвпадаха с кодовете, които самият Апостолерис беше задал само преди няколко часа. Следователно, ако агент Лукас беше истинска, то беше възникнало нещо важно. Той даде нареждане да разрешат кацане на аерокара и забърза да ги посрещне.