Тимъти Зан - Блекколар

— Но дори и да не са ви видели, шумът от борбата…

— Нямаше никакъв шум — увери го О’Хара. — Погрижихме се за това.

Шестима срещу двама… без шум. Нищо не можеше да ги спре, проумя най-сетне Ерхард. По един или друг начин те щяха да влязат в командния център… бяха прави и за другото: без специална заповед лоялността му не означаваше, че трябва да загуби живота си безсмислено.

— Добре — съгласи се той. — Ще ви вкарам вътре. Но дори и да имате пълен контрол върху отбранителната система, не можете да удържите затвора дълго. На различните нива се намират над сто въоръжени пазачи, а от Каларанд ще изпратят щурмови отряди само след два часа.

— Оставете ние да се притесняваме за това — прекъсна го О’Хара. — Да вървим.

Ерхард не разбра какво се случи, след като Хевън изчезна зад вратата на командния център. Това, което видя обаче, беше, че никой отвътре не подаде сигнал за тревога.

— Кой ще е следващият? — изръмжа той и приготви картата си.

— Никой. — О’Хара погледна часовника си и посочи към коридора. — Хайде, тръгваме нагоре.

Без инцидент стигнаха до асансьорите. Докато влизаха в празната кабина, Ерхард за секунда обмисли идеята да натисне бутона за аларма, за да вдигне по тревога пазачите на другите етажи. Но докато командният център се намираше във вражи ръце, това щеше да е напълно безсмислен жест. По-скоро можеше да се окаже самоубийствен жест.

— А сега слушайте внимателно — започна О’Хара, докато кабината се изкачваше. — Военнотранспортните самолети от Каларанд вероятно са кацнали. Приятелят ми би трябвало да е наредил на пилотите и пазачите да отидат до вратата, за да се консултират с вас. Ние ще ги заключим — и вас също — в помещението на охраната. Това ще стане само ако ни съдействате. Ако не ни съдействате — ще ги убием.

— С оръдията от кулите, разбира се — с горчивина каза Ерхард.

— Или с тези от пропуска. Бих предпочел да не се лее кръв. Всичко зависи от вас.

Ерхард преглътна с труд. Вратата на асансьора се отвори и тримата излязоха в коридора. Право пред тях беше главната врата. През бронираното стъкло се виждаха мъже, които се движеха във вътрешния двор. Четирима пазачи наблюдаваха приземяването. През главата му преминаха десетки планове как да ги предупреди или да ги пожертва, за да предупреди онези отвън. Но всичко беше само игра на ума, знаеше го. Вече не можеше да спре блекколарите, а да пожертва невинни хора беше глупост, а не лоялност. Щеше да остане пасивен и само да наблюдава: може би щеше да узнае следващия им ход.

Петнайсет минути по-късно транспортните самолети плавно се издигнаха с пътниците си все още на борда. Двамата блекколари бяха поели управлението. От помещението на охраната, притиснат между множество ругаещи пазачи, Ерхард ги наблюдаваше как изчезват зад хълмовете на запад. Едва сега усети как го връхлитат едновременно реакцията от преживяното и осъзнаването, че се е провалил и съвсем скоро ще понесе последиците от този факт. Въпреки това не можеше да не признае смелостта и умението, с което блекколарите бяха провели цялата операция.

Но се съмняваше, че префект Апостолерис ще види нещата по същия начин.

Първото, което Дженсън усети, възвръщайки се мъчително към действителността, беше болката.

Не болежките в ръцете и гръдния кош — резултат от битките и сблъсъка, те бяха нещо, което лесно можеше да контролира. Истинската болка идваше от лицето му, сякаш някакъв гигант натискаше с палци очните му ябълки. Усещането не му беше непознато и още преди напълно да дойде в съзнание, му стана ясно какво се опитват да направят.

Помещението също не беше изненада за него. Малко, мрачно, но солидно изградено, това без съмнение беше стандартна килия за разпит на ТДИ. Голото му тяло беше вързано за стол. Ръцете му бяха опънати настрани, за да има лесен достъп до вените му. Другото, което забеляза, бяха жиците и тръбите, прикрепени към различни части на тялото му, както и двама мъже в униформи на силите за сигурност, които стояха пред него и го наблюдаваха.

— Май дойде в съзнание — чу познат глас.

Дженсън повдигна с усилие глава и фокусира погледа си върху лицата им.

— Я виж ти, префект Голуей — прошепна дрезгаво той, облиза устни и опита отново. — Какво ви води на Аржент?

Голуей го изгледа хладно.

— Здравейте, Дженсън. Колко още смятате да живеете?

Дженсън се подсмихна, макар с това да влоши пулсиращата болка в главата.

— Очевидно не дълго, благодаря ви за загрижеността. Доколкото разбирам, с верифина не ви е провървяло?