Тимъти Зан - Блекколар

Чакаха го, разбира се: трима мъже с готови оръжия. Но очевидно не бяха очаквали да влети направо вътре и бяха изненадани. Рояци игли удариха стената на палатката и захапаха краката му. Той се хвърли на земята, направи салто и запокити две звезди към мъжете. Не улучи, но постигна целта си да стресне хората от сигурността. Вторият им залп беше съвсем извън целта; а Дженсън отново беше на крака и звездите му полетяха. За секунди всичко свърши.

Задъхан, Дженсън бързо огледа палатката. В центъра имаше огромна карта, набодена с цветни флагчета. До едната стена имаше много комуникационна апаратура; до другата имаше стойка с тъпомуцунести лазерни пушки. Той ги погледна и се зачуди защо войниците не бяха използвали пушки вместо иглени пистолети. Изглежда, бяха решили да се опитат да го хванат жив — решение, срещу което не можеше да възрази. Наведе се над картата и се опита да определи къде се намира.

Внезапно изпукване от комуникационната апаратура го накара да обърне глава — и вероятно му спаси живота: на входа стояха двама души.

Дженсън скочи и се претърколи. Първият лазерен изстрел опърли мястото, което току-що беше освободил. Изстрелът на втория човек беше по-точен и Дженсън почувства топлината върху лицето си. Коленичи и бръкна да извади звездите за хвърляне.

Беше останала само една.

„Заслужавам да умра“ — помисли си Дженсън злобно; умът му работеше ясно и с бързина, от която сцената пред него сякаш замръзна. Беше забравил напълно двамата мъже, които бяха напуснали групата по-рано, и сега си плащаше за тази глупост. Двамата мъже стояха срещу него, единият вляво и малко зад другия, лазерните им пушки го следяха. Бяха достатъчно близко, за да ги повали с нунчакуто, ако оръжието беше в обичайния си калъф. Но то беше пъхнато в колана на войнишката униформа и той знаеше, че няма да може да го извади навреме. Още половин секунда и лазерите щяха да стрелят. С всички сили Дженсън хвърли последната си звезда в десния крак на задния войник.

Удари го над глезена с резултат, на който се беше надявал — войникът залитна и падна тежко върху другаря си. Двамата се свлякоха на пода и изстрелите им профучаха настрана. Много преди да могат да се надигнат нунчакуто на Дженсън вече свистеше над тях — той го размахваше със свирепата ярост на човек, който има последен шанс да се отърве от смъртта.

Когато свърши, трепереше от напрежение и гласът, който внезапно прозвуча откъм стената, дори не го накара да подскочи.

— Пета база, тук съгледвач шестнадесети. Как сте там?

За момент Дженсън се поколеба. После взе една лазерна пушка и отиде до комуникационната апаратура със смътен план наум. Копчетата за управление не изглеждаха сложни и той колебливо докосна един бутон и каза:

— Шестнадесети, тук Пета база. Нападнати сме!

— От блекколари? — попита гласът, неочаквано станал твърд.

— О, Господи, не зная — каза Дженсън, влагайки в гласа си плачлива нотка. — Стрелят по нас от склона. Притиснати сме, капитанът е ударен…

— Дръжте се — отсече гласът. — След петнадесет минути сме при вас. Колко снайперисти има? Предполага се, че е само един.

— Може би се мести… не зная. — Дженсън стреля два пъти покрай апаратурата: знаеше, че радиото на другия ще улови пукота ясно. — Господи, пак стрелят — изстена той. — Вижте, ще се опитам да измъкна капитана… Ударен е лошо.

— Не… — Гласът замлъкна, когато Дженсън стреля два пъти в апаратурата. „Ако имам късмет — мислеше си той, докато тичаше към входа на палатката — ще помислят, че радиото на лагера е разбито преди да съм чул нарежданията им.“

Нищо не се виждаше в небето, но това скоро щеше да се промени и Дженсън трябваше да даде на приближаващите се патрулни катери поне малко от онова, което те очакваха да видят. Включи пушката на пълна мощ и започна да стреля по склоновете над лагера, докато не изчерпи енергията. После затича към отворените коли, спрели до калния път. Бяха стандартни военни модели, малко различни от онези, които познаваше от войната. Качи се в една, провери горивото, върна се в лагера, вдигна единия от двамата мъртъвци и го отнесе в колата. Патрулният катер щеше да очаква да види как той смело спасява ранения си капитан и Дженсън не можеше да ги разочарова.

Бяха минали само две минути, откакто беше напуснал лагера, когато патрулният катер долетя от запад. Наведен над волана, Дженсън беше съсредоточил цялото си внимание върху шофирането. Надяваше се, че ще мине известно време преди патрулният катер, след като на екипажа му омръзне да стреля по склоновете, да се приземи. Когато откриеха как са умрели мъжете в базата… е, Дженсън се надяваше да е далеч от откраднатата кола преди да я открият.