Тимъти Зан - Блекколар

— Направи малко място.

Все още изучавайки собствената си карта, Скайлър се премести. Лейт седна, кимна към вратата и попита:

— Какво мислиш за него?

— За Фюес? — Скайлър вдигна рамене. — Много решителен човек. От всяка негова пора се излъчва омраза към рикрилите. Новак ми каза, че и четиримата са такива.

— Да. Струва ми се странно, че са останали живи толкова дълго, като се има предвид колко наперени обикновено са този вид хора.

— Това очевидно говори добре за лидерството на Бакши и за дисциплината.

— Може би. — Лейт огледа стаята. — Ще трябва да се разделим колкото се може по-бързо — прекалено много сме тук и сме уязвими за нападение.

— И за наблюдение — каза Скайлър. — Макар че то ще бъде насочено към главно към теб или Кейн. Дали твоето обяснение за присъствието на заседанието на Новак и Хевън успя да заблуди някого?

— Съмнявам се — призна Лейт. — Телохранителите си приличат на телохранители независимо как са облечени. Вероятно някой вече се е сетил, че той е по-важен, отколкото го представяме.

— Е, заслужаваше си да опитаме все пак — каза Скайлър. — Ще изляза с О’Хара и Спадафора по-късно да потърсим едно-две добри укрития. Няма да разчитам на нещо по-добро от това място. — Той вдигна вежди. — От въпросите, които зададе на Фюес, бих казал, че вече си измислил план за нападението на затвора.

— Още не. Трябва да поработя върху подробностите. Кажи ми кой от нас е най-здрав физически?

Скайлър огледа присъстващите. „Едно от най-добрите му качества — помисли си Лейт. — Не задава излишни въпроси.“

— Бих казал О’Хара, Мордикай и Хевън, в този ред. Вейл знае по-добре — той на практика знае наизуст здравословното състояние на всеки от нас.

Лейт кимна.

— Ще говоря с него, но твоето мнение съвпада с моето. Докато си навън, потърси някое закътано място, където могат да се скрият трима души.

— Добре. Кога ще нападнем затвора? След ден-два?

Лейт се поколеба.

— По-вероятно след седмица.

Скайлър едва забележимо вдигна вежди.

— Мислех, че ще искаш да свършим бързо. Преди колитата да са се опомнили.

— Някои закъснения са неизбежни. Но ще си спестим времето, което мислех, че ще ни е необходимо да съберем ветераните, така че това ще го компенсира. Ще поговорим по-късно.

Той стана и се огледа. Вейл лежеше на леглото в другия край на стаята и очевидно спеше. Лейт се поколеба дали да го събуди, реши да изчака с въпросите и заповедите си и отиде при собственото си легло. Беше по-уморен, отколкото признаваше… беше забравил какво бреме може да е лидерството, особено при такива условия. Беше лошо да воюваш на чужд свят, да не говорим за такъв, където съюзниците ти не са напълно на твоя страна. Той можеше да се справи с това, но нарастващото недоволство в очите на Кейн беше нещо съвсем различно. Кейн все още държеше ключа към тази акция и ако въпросите му за Додс прераснеха в подозрения, това щеше да доведе до беда.

Неочаквано в паметта на стария блекколар изплуваха лицата на загиналите другари и той примигна да ги прогони. „Новите няма да загинат като първите“ — каза си. Беше твърде стар, за да преживее това още веднъж.

Легна на една страна, нагласи вътрешния си часовник за два часа и заспа.

Блеснал ярко на пладнешкото слънце, патрулният катер спря за секунда преди да се гмурне към виещия се кален път и паркираните коли на края на базовия лагер на силите за сигурност. Почти веднага шестима души слязоха, отидоха при разположените в полукръг палатки и влязоха в една от тях — квадратна, близо до средата. „Главният команден пост“ — реши Дженсън. След няколко минути други шестима излязоха от палатката, отидоха при катера, качиха се и машината се отправи на запад.

Дженсън свали бинокъла и разтърка очи. Почти час вече седеше над лагера, наблюдаваше какво става и търсеше най-добрия начин да влезе в него и после да излезе. Беше рискована операция, несъмнено; въпреки че по-голяма част от силите на сигурността претърсваха планините наоколо, в лагера все пак имаше двайсетина души. Шансовете не бяха добри, но на негова страна беше изненадата. Никой беглец със здрав разум — към която категория Дженсън причисляваше себе си — не би се приближил до крепостта на врага, камо ли пък да помисли да проникне вътре. Но на територията на врага храната и транспортът бяха жизненоважни, а те можеха да се намерят долу. Той прибра бинокъла в раницата си, стана и заслиза по склона.

Около лагера нямаше никакви жици за препъване или други устройства за откриване на натрапници. Дженсън се движеше тихо като ветрец към шосето и мястото на приземяване. Наложи му се да замръзне между дърветата, когато екипажът на патрулния катер излезе от командната палатка и отиде до една дълга постройка, която, изглежда, беше казарма. Като се мъчеше да наблюдава едновременно във всички посоки, Дженсън стигна до най-близката палатка и надзърна вътре.