Тимъти Зан - Блекколар

— Не е задължително. — Лейт мина покрай Кейн и седна срещу Скайлър. — Но на която и страна да е, тя ще иска да научи всичко, което я интересува. Тактиците винаги искат да имат цялата информация, която могат да получат.

— Затова ли не допускаш други до нея? — попита Кейн и отиде до масата. — Така че тя да не може да се свърже с тях.

— Тя или други потенциални агенти. Също така основен принцип е да не слагаш всичките яйца в една кошница. Всъщност ти си единственият, когото трябва да пазим да не влиза във връзка с колита.

— Затова ли не ме оставяте сам?

— Твоята компания ни е приятна — увери го Новак от леглото си.

Кейн само изсумтя.

— Но може да се каже, че ти попадна в целта — каза Лейт. — Подбирането на точния момент е от голямо значение. Ако се мотаем много дълго, колитата могат да опитат нещо. Добре. Утре двамата с Мордикай ще отидем да огледаме затвора Хенслоу, за да намерим най-добрия начин да измъкнем ветераните.

Мордикай повдигна вежди, но не каза нищо. Кейн обаче каза:

— Е, това вече е нещо. Аз също ще дойда.

Лейт поклати глава.

— Съжалявам. Не искаме да влизаш в контакт с колитата, забрави ли? Ще останеш тук, където е безопасно.

Кейн изкриви устни, но нещо в изражението на Лейт го предупреди да не възразява. Той се обърна, отиде до прозореца и загледа навън.

„Нетърпението на младостта“ — помисли си Лейт и поглади пръстена с драконовата глава, докато гледаше напрегнатия гръб на Кейн. Изведнъж го обля вълна на умора. Защо отново изживяваше всички тези мъки, особено в акция с толкова малко шансове за успех? Въздъхна и отмести очи от Кейн.

— Добре ли си? — тихо попита Скайлър.

Лейт се усмихна накриво.

— Разбира се.

— Той ще научи. Сигурно ли е за утре?

— Да. Говорил ли си напоследък с Вейл?

— Новак го е видял тази сутрин. О’Хара и Хевън също ще дойдат. Все още се чувстват слаби обаче — лечението с голяма доза идунайн не е удоволствие.

— Никой от нас не го прави за удоволствие — сухо каза Лейт. — Кога ще са напълно боеспособни?

— Вейл предполага, че след няколко дни — може би три или четири преди да се върне пълната им сила.

— Добре. — Лейт погледна часовника си. — Срещата на тактическата група е след един час; тогава ще им кажа за пътуването. Не обаче за твоята роля, разбира се.

Скайлър потърка замислено с пръсти плота на масата.

— Трябва ли изобщо да им казваш нещо? Ако в групата има агент на колитата, това е покана да ни заложат капан.

— Възможно е, но ако не кажем нещо, повече няма да ни вярват… Тремейн вече мисли, че питаме твърде много. Освен това по този начин можем да проверим дали в групата има агент, или не.

— Хм. Тогава само ти и Мордикай ли ще идете?

— Плюс един аржентианец, вероятно… очаквам Тремейн да настои за това. Нашият лоялен водач Фюес ще е подходящ. Ако се стигне до бой, един допълнителен блекколар ще е от полза. — Лейт го изгледа. — Виждам едно възражение, на което още не е отговорено.

Скайлър кимна леко към Кейн.

— Него самичък ли ще го оставиш с Новак? Ако аз исках да го хвана жив, щях да използвам точно този момент.

Лейт дълго мълча.

— Мислиш, че службата по сигурността вече е толкова отчаяна? Ако пропуснат, рискуват съвсем да ни изпуснат от контрол.

— Съгласен съм. Но не мисля, че можем да разчитаме на благоразумие в опозицията.

— В такъв случай може би е по-добре да го изпратим да остане с Хокинг, Куон и Спадафора.

— Или да го вземеш с теб сутринта. Сериозно. Във всеки случай те ще се постараят да те запазят жив и ако разберат кого са хванали, ще положат двойно повече усилия. Това може да повиши шансовете ти.

— Вярно. Означава, че ще използват стрелите с паралит-IX. Имаме ли запас от противоотрова?

— Да. И Вейл вече е приготвил спринцовки, ако ти потрябват.

Лейт се усмихна.

— Понякога се чудя защо си правя труда да издавам заповеди… Добре, ще си помисля дали да не взема Кейн утре. Но още не го споменавай нито на него, нито на никого.

— Разбрано. — Скайлър отмести стола си назад. — По-добре да се захвана със стягане на снаряжението.

Той отиде при Новак, посъветва се с него няколко минути и после отиде в ъгъла, където беше натрупано снаряжението. Лейт го наблюдаваше замислено, като отбелязваше пъргавите стъпки и сигурните, бързи движения на ръцете на едрия мъж. Скайлър беше щастлив — всъщност по-щастлив, отколкото го беше виждал още от края на войната.

Комскуерът се усмихна и погледна гърба на все още ядосания Кейн. Да, заслужаваше си. От дълго време блекколарите се измъчваха, че надеждата да направят нещо смислено намалява с годините.