Тимъти Зан - Блекколар

С триумфиращ вик Хенриксън мина през бариерата. Някои от тийнейджърите спряха да вземат оръжията на стражите и когато една кола, пълна с хора на сигурността, изфуча иззад ъгъла секунди след това, лазерните изстрели я обгориха преди хората в нея да могат да реагират. Това им осигури още осем оръжия и скоро въздухът беше изпълнен с лазерен огън, тъй като бунтовниците изливаха гнева си върху околните сгради. Хенриксън отново се развика и замаха и тълпата отново тръгна напред към правителствения център.

Тъй като следеше за нападение на сигурността отзад, Дарбин видя три автомобила — едно такси, една частна кола и един пикап, — които се измъкнаха. „Първата фаза е завършена“ — помисли той и я отметна във въображаемия си списък. Сега идваше втората, акцията, на която бяха дали названието „Примамка“: да привлекат върху собствените си глави най-лошото. Леко разтреперан, като все още поглеждаше назад, той побърза да настигне тълпата.

Рапортът стигна до Голуей още докато беше на път към сградата на сигурността.

— Колко влязоха, сержант? — попита той.

— Поне двеста, сър — докладва Грейциан, който беше заел поста на главния пулт. Гласът му трепереше въпреки очевидните усилия да го овладее. — Не зная как. И тримата стражи изведнъж паднаха, когато порталът се отвори, но детекторите за енергия и метал не откриха нищо, което може да е оръжие.

— Прашки — промърмори Голуей.

— Сър?

— Снайперистко оръжие на блекколарите — каза високо префектът. — Пусни едно М-седем — искам всички да са готови за потушаване на бунт.

— Слушам, сър — каза Грейциан. В същия момент на дисплея в колата на Голуей се появи едно голямо М-7. — Изпълнено, префект.

Голуей натисна копчето „рисет“ и М-7 изчезна.

— Добре. Докладвай за другите четирима, които сме изгубили.

— Бяха четиримата резервни, които наредихте да отидат на портала. Тъкмо съобщиха, че са чули бунтовниците, и бяха ударени. Предполагам са мислели, че тълпата е все още извън стената.

— Защо? — кипна Голуей. — Нали наблюдаваше бунтовниците? Защо не ги предупреди?

— Сър… аз… Всичко стана толкова бързо, че…

— Значи си си глътнал езика и четирима мъже са мъртви. — Думите на Голуей бяха сурови, но гневът му бързо премина към разбиране. Сега блекколарите имаха инициативата — както беше винаги с атакуващите, — а неговите сили не бяха реагирали достатъчно бързо. Те бяха тренирани за такава ситуация, разбира се, но никой не я беше взимал на сериозно от години. Можеха ли да се организират в разгара на битката? Не беше сигурен.

За едно нещо обаче беше сигурен: ако хората му се ангажираха със защитата на Центъра, това щеше да доведе до бедствие. Той трябваше да спре бунта колкото се може по-бързо преди блекколарите да направят нещо друго.

— Сержант, какво имаме във въздуха?

— Всичките осем наблюдатели, координиращи наземното действие. Тълпата е доста добре разпределена и всяка група има най-малко едно откраднато оръжие. Тълпи започват да се оформят и пред другите портали, но засега ги държим назад.

Координацията беше почти всичко, което можеха да вършат наблюдателите; те нямаха усъвършенствана огнева мощ за прецизни атаки, която можеше да удари бунтовниците, без да засегне тези около тях. Но на Плинри имаше кораби, които можеха да направят това.

— Свържи се с космодрума. Искам техните патрулни кораби да дойдат веднага.

— И шестте ли? — попита Грейциан неуверено. — Това ще остави космодрума без защита.

— Те си имат своя защита, нали? Освен това справянето с бунтовниците няма да продължи дълго. Ако се безпокоят, винаги могат да поискат рикрилите да изпратят два корсара.

— Да, сър. — Пауза. — Свързах се с дежурния офицер на космодрума; трети канал.

Голуей включи телефона си и даде нареждания.

Дойдоха на малка височина над града: шест лъскави кораба. Пристигнаха от север и изместиха малките наблюдатели на сигурността, които се оттеглиха да им осигурят пространство. От своя уединен покрит с дървета хълм на два километра източно от града Трефър Доно ги преброи, когато се появиха, и кимна доволно. Голуей беше извикал патрулните кораби от космодрума малко по-скоро, отколкото той бе очаквал, но това беше добре: Доно и Терис Шен бяха на позиция от почти час.

Приклекнал зад мерниците на двойния ракетомет, проснал осакатените си крака неудобно настрана, старият блекколар си позволи за момент да съжали. Този последен акт на открито неподчинение се беше забавил много, а той искаше да може да го види докрай. Но някой трябваше да поеме задълженията и по-добре този някой да беше той, отколкото някой с два здрави крака. Идунайнът може да те държи жив дълго, но за повредената плът е необходимо друго лечение и отказът на колитата да го осигурят беше просто още една сметка, която трябваше да се уреди.