Тимъти Зан - Кобра

Джони обиколи няколко зали, където предимно се танцуваше или посетителите зяпаха светлинното представление. Видимостта, естествено, беше отвратителна, но така поне никой нямаше да го познае. Най-сетне намери свободно място и се отпусна.

Музиката беше приятна, макар и демодирана, на Асгард сигурно са я слушали преди три години — но въпреки това той почувства, че се отпуска и забравя за неприятностите. Почти бе потънал в приятен унес, когато зад него спря група тийнейджъри и един от тях го побутна доста грубо.

— Здрасти, кобра — извика той, когато Джони вдигна глава. — К’во ново?

— Нищо особено — отвърна предпазливо Джони. Бяха седем на брой, три момичета и четири момчета, всички до един облечени според последния вик на модата, която иначе бе доста далеч от места като Чедър лейк. — Познаваме ли се?

Момичетата си захилиха.

— Не — изръмжа другото момче. — Освен, че тук всички те знаят. Защо не им помахаш, а?

Джони бавно се надигна и огледа лицата им. Съдейки по блесналите погледи и учестеното дишане, и седмината бяха попрекалили със стимулантите.

— Не мисля, че е необходимо — каза той.

— Какво, ще си мерим силите ли? — попита първото момче. — Хайде, кобра, покажи за какво те бива.

Без да промълви нито дума, Джони пое към изхода, следван от кресливата групичка. Малко преди да излезе, двете нахални момчета го изблъскаха и препречиха вратата.

— Няма да си тръгнеш, докато не покажеш някой номер — рече единият.

Джони го погледна право в очите и едва се сдържа да не го блъсне в отсрещната стена. Вместо това вдигна двамата нахалници за коланите, завъртя се и ги остави зад себе си. Само с едно лекичко побутване двамата се озоваха на пода.

— Най-добре идете да послушате музика — посъветва ги той.

— Прескочи пуйка — подхвърли едно от момчетата. Джони игнорира непонятната обида и излезе, уверен, че няма да го последват. Поне за известно време беше прав.

Но вечерта бе развалена. Той смени още няколко зали, с надежда да забрави неприятния инцидент, ала така и не успя да си възвърне изгубеното спокойствие. Накрая си тръгна. До колата имаше поне стотина метра, а и въздухът навън беше приятно прохладен.

Тъкмо пресичаше улицата, когато наблизо се разнесе приглушеният шум от двигател. Джони обърна глава и в същия миг една от колите, които се движеха край тротоара, рязко сви и се насочи към него.

Нямаше време за размисъл, дори за нормална човешка реакция. Но Джони не се нуждаеше нито от едното, нито от другото. За първи път, откакто беше напуснал Адирондак, нанокомпютърът пое пълен контрол над тялото му. Той се хвърли напред и нагоре, прелетя през цялата дължина на улицата и се озова право на отсрещния тротоар. Все пак не беше напълно подготвен, защото се претърколи и доста болезнено си удари рамото в близката сграда. Колата профуча край него и в същия миг от пръстите на Джони бликнаха два ослепителни лазерни лъча, които я удариха и се забиха в задните гуми. Последвалият взрив заглуши дори рева на двигателите. Изгубила в миг управление, колата поднесе, удари се в няколко паркирани коли и накрая се блъсна в ъгъла на една от сградите.

Без да губи нито секунда, Джони скочи и изтича при преобърнатата кола. Веднага се зае да разрязва смачкания метал и успя да отвори вратата, още преди пристигането на спасителния екип. Но усилията му бяха напразни. Шофьорът беше мъртъв, а спътникът му умря по пътя към болницата от тежки вътрешни увреждания.

Оказаха се двете момчета, които се заяждаха с Джони в „Раптория“.

Вратата се отвори и Стилман завъртя глава, забравил какво бе вълнувало мислите му допреди секунда. Влезлият беше Сютън Фрейзър.

— Никога ли не чукаш? — попита Стилман раздразнено.

— По-късно ще гледаш през прозореца — отвърна Фрейзър. — Сега трябва да поговорим.

Стилман въздъхна.

— За Джони Моро?

— Позна. Тиги, измина цяла седмица, но никакъв признак за успокояване на духовете. Хората в района продължават да питат защо Джони не е арестуван.

— Това вече го обсъждахме, не помниш ли? Съдебният отдел все още преглежда доклада от полицията, нищо не можем да предприемем докато не получим тяхното окончателно решение. Дотогава можем да говорим само за законна самоотбрана.

— О, стига вече. Знаеш добре, че хлапетата щяха да отбият в последния момент, без да го докоснат. Нали така й викат на оная тъпа игра: „Прескочи пуйка“. Добре, добре, зная, че Джони не е имал представа за играта. Но известно ли ти е, че е стрелял след като колата го е подминала? Имам трима свидетели, готови да го потвърдят.