Тимъти Зан - Кобра

— Най-голямата чест ще е да престанете да ме смятате за някакъв урод — отвърна раздразнено Джони.

— Сине… — намеси се Пирс.

— Татко, щом Джони не желае никакви тържествени крясъци, значи така ще бъде — обади се Джейми от ъгъла. — Освен, ако не го приковете с вериги за микрофоните на трибуната.

За минутка настъпи сконфузена тишина. Накрая Стилман се надигна от мястото си.

— Добре, Джони, щом смяташ така, няма какво повече да обсъждаме. Май е време да си вървя.

— Поздрави на Шарейн — сети се Ирена.

— Ще те изпратя до колата — добави Пирс, а после двамата излязоха.

Ирена хвърли питащ поглед на Джони, но всичко, което каза, беше:

— Момчета, мийте си ръцете, защото скоро ще слагам вечерята.

— Добре ли си? — попита го Джейми, след като майка им излезе.

— Аха. Благодаря за подкрепата. Те не разбират.

— Аз също не съм сигурен, че разбирам. Да не е задето ти казах, че хората се боят от теб?

— Не, това няма нищо общо. На Адирондак хората също се бояха от нас. Но въпреки това… — той въздъхна. — Виж, Хърайзън е чак на другия край на Доминиона и никога не е бил заплашван пряко от нашествието на трофтите. Как да приема овациите на хора, които нямат ни най-малка представа на какво се радват? Не желая да се преструвам. — Той извърна поглед към прозореца. — На Адирондак имаше грандиозно тържество след оттеглянето на трофтите. Не го правеха по задължение, хората бяха щастливи и това си личеше по всичко. Освен това знаеха какво дължат на нас. Не само на тези, които бяхме на трибуната, но и на другите — които вече ги нямаше. И вместо с тържествени химни, накрая завършиха с прощален реквием. — Той отново погледна Джейми. — Как да се радвам след това на фойерверките в Чедър лейк?

Джейми нежно докосна брат си по рамото и кимна.

— Ще ида да повикам Гуен — произнесе след секунда той.

Пирс се прибра. Не каза нищо, само разочаровано погледна Джони, преди да влезе в кухнята. Джони въздъхна и отиде да си мие ръцете.

Вечерята премина в мълчание.

И двете събеседвания на следващия ден не бяха нищо повече от проява на вежливост. След поредния провал, Джони стисна зъби и се прибра вкъщи, за да прегледа отново вестника. Този път реши да снижи още малко летвата и приключи с нов списък, дълъг близо три страници и половина. Отново дойде време за телефонните разговори.

Малко преди вечеря приключи и с последното обаждане.

— Този път дори нямаше покана за събеседване — съобщи равносметката на Джейми. — Изглежда новините се разпространяват доста бързо.

— Стига, Джони, все ще има някой в града, който да не се интересува, че си бивша кобра.

— Дали да не намалиш още малко изискванията си? — предложи Пирс. — Нищо лошо няма в здравата физическа работа.

— Хей, защо не станеш полицай? — подхвърли Гуен. — Страхотно ще бъде.

— Вече опитвах да стана работник, забрави ли? — ядоса се Джони на баща си. — Другите строителни работници ме гледаха така, сякаш се готвя да им изям хляба.

— Сигурно нещата щяха да се променят с времето — успокояваше го Ирена.

— Особено, ако знаеха какво си направил за Доминиона — добави с укор баща му.

— Не, татко. — Джони веднъж вече се бе опитал да им обясни защо не желае тържествено посрещане и старият Моро го бе изслушал внимателно. Изглежда обаче, така и не бе променил становището си. — От мен сигурно ще стане добър полицай, Гуен — продължи Джони, — но ще трябва да върша немалко от нещата, с които се занимавах в армията.

— Върни се тогава в училище — предложи Ирена.

— НЕ! — извика Джони и почти веднага съжали за избухването си.

В стаята се възцари неприятна тишина.

— Вижте, зная, че се опитвате да ми помогнете и съм ви благодарен за това. Но аз съм на двадесет и четири години и мога сам да се справя с проблемите си. — Той остави чашата и се надигна. — Не съм гладен. Ще изляза да се поразходя.

След няколко минути вече се носеше по шосето, питайки се къде да иде, за да се поразсее. Недалеч от центъра имаше нов увеселителен център, но точно сега не му се скиташе из шумни тълпи. Сети се за няколко стари приятели, но нямаше желание да ги потърси. Всъщност, добре знаеше къде иска да иде. Джейми го бе посъветвал да позвъни на Алис, преди да се срещне с нея, но тази вечер го владееше някакво своенравно настроение. Той свърна на следващото кръстовище и пое към улица „Блейкли“.

Гласът на Алис прозвуча доста изненадано, щом й съобщи кой я чака пред вратата. Но когато отвори, на лицето й беше разцъфнала усмивка.