Тимъти Зан - Кобра

— Виж какво, хлапе — произнесе троснато той. — Нямам нищо против теб. Дявол да го вземе, аз също съм ветеран. Но ти нямаш нито опит, нито подготовка, за да работиш в пътното строителство. Вярно, никога не ни е излишна някоя допълнителна ръка, а и тялото ти си го бива в тежката работа. Но за друго, честно ти казвам, не виждам да си ни нужен. Или приеми или се откажи — както решиш.

— Благодаря, но не съм съгласен.

— Твоя воля. — Грейндж извади едно картонче и написа нещо на него. — Срещу това в службата в Чедър лейк ще ти платят за днес. Промениш ли си решението, можеш да дойдеш пак.

Джони взе картата и си тръгна, опитвайки се да не обръща внимание на стотиците погледи, вперени в гърба му.

Когато се върна, къщата беше съвсем празна. Толкова по-добре. Тъкмо ще има време да се успокои, докато се върнат другите. Като кобра не беше привикнал да се примирява с неуспеха, провалът на една акция беше само стимул, за да подготвят по-грижливо следващата. Но тук правилата бяха съвсем различни и той не бе успял да се адаптира толкова бързо към тях, колкото предполагаше.

Което не означаваше, че се е предал. Отново разтвори вестника на обявите за търсене на работници. Повечето от местата, които предлагаха, бяха със заплащане десети разряд, други пък изискваха прекалено сериозна квалификация. Джони се настани удобно в креслото, извади бележника и започна да преглежда предложенията.

Когато приключи, разполагаше с внушителен списък от две страници, с който прекара целия следобед в телефонни проучвания. Опитът беше както отрезвяващ, така и отчайващ — равносметката беше само две събеседвания, които уговори за следващата сутрин.

Междувременно дойде време за вечеря. Джони пъхна бележките в джоба си и слезе в кухнята, за да помогне с каквото може на Ирена.

— Как е, намери ли нещо подходящо? — посрещна го с усмивка тя.

— Нищо особено — отвърна Джони. — Утре ще имам две събеседвания, едното в „Светланов електроник“, а другото в една миньорска компания. Май трябва да се радвам и на това.

Ирена го потупа по рамото.

— Ще намериш нещо. Не се безпокой. — Тя погледна през прозореца. — Джейми и баща ти се връщат. Май че водят някого с тях.

Джони надникна през рамото й. Зад тяхната кола беше паркирана втора. Отвътре излезе висок мъж и се присъедини към баща му. Джейми вървеше отзад.

— Изглежда ми познат, мамо, но не мога да си спомня кой беше.

— Но това е Тиги Стилман, градският наместник! — възкликна изненадано тя. — Чудя се, какво ли търси тук? — Ирена избърса ръцете си и излезе да го посрещне. Джони я последва, но спря в гостната.

Вратата се отвори, още преди Ирена да стигне до нея.

— Здравей, скъпа — поздрави я Пирс и тримата мъже влязоха. — Тиги намина в работилницата малко преди да приключим с работата и аз го поканих да дойде с нас.

— Колко мило — произнесе Ирена с най-любезния си глас. — Отдавна не сме се виждали, Тиги. Как е Шарейн?

— Чудесно, Ирена — отвърна Стилман. — Само дето и тя не ме вижда много често напоследък. Всъщност, минах да проверя дали Джони се е прибрал от работа.

— Тук съм — каза Джони. — Поздравления за победата на миналогодишните избори. Жалко, че не можах и аз да гласувам.

Стилман се засмя, после подаде ръка на Джони. Държеше се уверено, дори приятелски, но в очите му се четеше известна предпазливост.

— Ако знаех, че ще гласуваш за мен, щях да ти изпратя анкета. Добре дошъл у дома, Джони.

— Благодаря ви, сър.

— Защо не седнем? — попита Ирена.

Преместиха се в гостната и известно време приказваха за дребни неща. Джони само кимаше и очакваше главното.

— Причината, която ме накара да дойда тук, Джони — поде накрая Стилман, — е, че градският съвет реши да ти организира нещо като тържествено посрещане през идущата седмица. Нищо особено, просто малък парад през града, последван от няколко кратки речи — не е необходимо да участваш в речите, ако не желаеш, — а после ще организираме фойерверки или нещо такова. Какво мислиш?

Джони се колебаеше, но така и не откри как да изрази становището си по-дипломатично.

— Благодаря, но не желая да го правите.

Гордата усмивка на Пирс замръзна.

— Какво искаш да кажеш, Джони? Защо не желаеш?

— Защото не искам да минавам като чучело пред всичките тези хора, а те да ми ръкопляскат. Това е глупаво — да, глупаво е. Не искам да се вдига шум около мен.

— Джони, градът трябва да ти окаже почести за всичко, което си направил — опита се да го убеди Стилман.