Тимъти Зан - Кобра

— Отиде до Ню Персей да търси нова лазерна тръба за заваръчния струг в работилницата. В момента работи само един от двата струга и ако и той се развали, доста ще закъсаме. В последно време стана много трудно с резервните части — заради войната. — Той щракна с пръсти. — Слушай, а можеш ли да заваряваш с тези твоите лазери?

— Мога да правя точкови заварки. Всъщност, те са пригодени именно за работа с метали.

— Чудесно. Значи ще ни помогнеш, докато пуснем машината в ход. Какво ще кажеш?

Джони се поколеба.

— Да ти призная честно, тате… не ми се ще. Защото… тези лазери ми напомнят за… други неща.

— Не те разбирам — намръщи се Пирс. — Да не се срамуваш от това, което си правил?

— Не, разбира се, че не. Искам да кажа, че си давах сметка с какво ще се занимавам, когато се записах за кобра. Само че… тази война е малко по-различна от войната, в която ти си участвал. През цялото време, докато бях на Адирондак, аз се намирах в постоянна опасност — и излагах на риск живота на други, непознати хора. Ако ти се е налагало да се сражаваш лице в лице с минтистийци или да погребваш труповете на невинни граждани… — той спря за миг и направи видимо усилие да се овладее — сигурно ще разбереш защо се опитвам да забравя всичко. Поне за известно време.

Пирс помълча няколко секунди. После вдигна ръка и я положи върху рамото на сина си.

— Прав си, Джони, да воюваш от борда на звездолет е съвсем различно. Едва ли ще мога да си представя през какво точно си преминал, но ще се постарая. Съгласен?

— Да, татко. Благодаря ти.

— Няма защо. Хайде да видим какво прави майка ти. А после ще надзърнеш и в стаята на Гуен.

Вечерята беше истински малък празник. Ирена Моро беше сготвила любимото ястие на сина си, а разговорът вървеше леко, често прекъсван от смях. Джони имаше усещането, че стаята е изпълнена с топлина и обич, която ги заобикаляше от всички страни като невидима защитна бариера. За първи път, откакто беше напуснал Асгард, той се чувстваше в пълна безопасност и напрежението, превърнало се в негова втора природа, започна да напуска мускулите му.

Към края на разговора стана дума и за предстоящите планове на Джони.

— Още не съм решил — призна той, докато отпиваше от чашата с димящо кахве. — Мислех да се върна в училище и да завърша прекъснатия в последната година курс по компютърна програмистика. Но това ще отнеме цяла година, а на мен никак не ми се учи. Поне засега.

— А ако се хванеш на работа — попита седящият отсреща Джейми, — какво би избрал?

— Смятах да помагам на татко в работилницата, но както научих, ти вече се справяш доста добре там.

Джейми погледна за миг баща си.

— По дяволите, Джони, при нас има предостатъчно работа и за трима ни. Нали, тате?

— Разбира се — отвърна Джони, след кратко колебание. — Но струва ми се, че засега не ви достигат инструменти. Затова смятах да поработя няколко месеца на друго място, докато оборудвате работилницата за трима. А сетне, ако не ми потръгне особено, ще се върна при вас.

Пирс кимна.

— Правилно си решил, Джони. Това е най-добрият начин.

— Значи пак се връщаме на първия въпрос — настояваше Джейми. — Каква работа ще си избереш?

Джони вдигна чашата и отпи с наслаждение. Кахвето в армията никога не притежаваше подобен фин аромат и беше направо претъпкано с разни витамини и стимуланти.

— Имам доста добър опит в инженерството, особено в употребата на експлозиви и ултразвукови резачки. Ще си опитам късмета в някоя пътно-строителна компания — разбрах, че започвали нова магистрала на юг от града.

— Нищо не пречи да опиташ — сви рамене Пирс. — Ще си отдъхнеш ли преди това няколко дни?

— Не — още утре отивам. Тази вечер ще се поразходя из града — искам да свикна с обстановката. Мамо, да ти помогна ли в раздигането на масата?

— Не ставай смешен, Джони — засмя се Ирена. — Почивай си и остави на мен.

— Но само тази вечер — захили се Джейми. — Защото утре те пращаме на солните рудници с останалите роби.

Джони го ръгна с пръст в гърдите.

— Пази се от мрака на нощта — произнесе с престорено сериозен глас. — Защото там някъде може да те дебне зловещата възглавница, която ще те халоса. — Той се обърна към родителите си. — Значи нямате нищо против да изляза? Нещо да ви донеса от града?

— Тъкмо днес пазарувах — успокои го Ирена.

— Тръгвай, синко — подхвърли Пирс.

— Няма да закъснявам — Джони допи последната глътка кахве и остави чашата. — Вечерята беше страхотна, мамо, благодаря ти.