Тимъти Зан - Кобра

Той пое с пълни гърди от божествения парфюм, спусна се по стълбичката и прекоси стотината метра, които го деляха от сградата с надпис: „Митница Хърайзън: вход“. Джони отвори вратата и влезе вътре. Посрещна го усмихнат мъж.

— Здравейте, господин Моро. Добре дошли обратно на Хърайзън. Съжалявам, може би трябва да ви наричам сержант Моро?

— „Господин“ ще свърши работа — успокои го Джони. — Вече съм цивилен.

— Разбира се, разбира се — кимна мъжът. Все още се усмихваше, но лицето му имаше леко напрегнат вид. — Радвам се да го чуя. Аз съм Харти Бел, новият началник на митницата. Вече докараха багажа ви от хангара. Имате ли нещо против да прегледам и раницата ви? Най-обикновена формалност.

— Давайте. — Джони смъкна раницата и я постави върху гишето. Той долови с вътрешното си ухо тихото бръмчене на сервомоторите и се подсмихна под наплива на спомените от детството. Бел протегна ръка и дръпна дръжката на раницата, но съумя да я отмести само с няколко сантиметра. Лицето му придоби озадачен вид. Той погледна изненадано Джони, но изглежда се отказа от мисълта да вдига раницата и я разтвори на мястото, където лежеше.

Докато приключи, вече бяха донесли двата куфара на Джони. Бел прегледа и тях, отбеляза си нещо върху електронния бележник, после вдигна глава и любезно се усмихна.

— Всичко е наред, господин Моро — каза той. — Можете да си вървите.

— Благодаря. — Джони метна раницата на рамо и премести куфарите от гишето на пода. — Надявам се, че „Транскейп рент“ все още съществува. Ще ми трябва кола, за да се прибера в Чедър лейк.

— Има ги, но са през две улици по-нататък. Искате ли да ви повикам такси?

— Благодаря, ще се поразтъпча — Джони му протегна ръка.

За един кратък, почти неуловим миг, усмивката напусна лицето на митничаря. Сетне той предпазливо стисна подадената му ръка. Веднага след това я пусна и кимна с познатото любезно изражение.

Джони вдигна куфарите, кимна му на раздяла и излезе от сградата.

Тиги Стилман, градският наместник на Чедър лейк, изключи компютъра и хвърли прощален поглед на страница двеста и две от последната наредба за усвояване на пустеещите земи, докато се стопяваше на екрана. До ден днешен не беше изгубил способността си да се удивлява на купищата от безсмислени документи, които продължаваше да бълва градският съвет. Освен ако документите са открили някакъв способ да се размножават, мислеше си той, докато енергично търкаше възпалените си очи. Или пък някой ги внася отвън. Дали пък зад тази работа не стоят трофтите?

На вратата се почука и Стилман вдигна поглед към съветник Сютън Фрейзър, застанал на прага.

— Влизай де — покани го той.

Фрейзър влезе и затвори вратата след себе си.

— От течение ли се боиш? — попита Стилман, докато Фрейзър се настаняваше в креслото.

— Преди няколко минути ми позвъни Харти Бел от космопорта — започна Фрейзър без предисловие. — Джони Моро се е върнал.

Стилман го погледна объркано, после сви рамене.

— Все някога щеше да си дойде. В края на краищата, войната свърши. Другите войници се прибраха още преди седмица.

— Да, но Джони не е съвсем обикновен войник. Харти каза, че разнасял без да се затрудни раница, която тежала поне тридесетина килограма. Това момче е в състояние да разруши цяла сграда с голи ръце, ако нещо му стане.

— Успокой се, Сют. Познавам добре семейство Моро. Джони е един много уравновесен младеж.

— Бил е, искаш да кажеш — поправи го мрачно Фрейзър. — А след това е станал кобра и в продължение на три години е избивал трофти или е гледал как убиват приятелите му. Кой знае каква следа е оставило всичко това в него?

— Дълбоко отвращение от войната, ако е като всички останали войници. И нищо повече, ако питаш мен.

— Мисля, че подценяваш нещата, Тиги. Погледни истината в очите, това момче е изключително опасно. Не бива да игнорираме този очевиден факт.

— Значи го смяташ за опасен, така ли? И какво според теб да направим — да обявим всеобща тревога?

— Съмнявам се, че ще се наложи да я обявяваме. Няма човек в града, който да не е следил онези идиотски репортажи от войната за нашите „момчета-герои“. Всички знаят, че кобрите направиха на пух и прах трофтите на Адирондак и Силвърн.

Стилман въздъхна.

— Добре де, признавам, че може да възникнат известни проблеми с адаптацията на Джони към цивилния живот. Честно казано, щях да съм далеч по-щастлив, ако си беше останал на служба. Но не го направи. Независимо дали това ни харесва или не, Джони се върна у дома, а ние можем да постъпим както пожелаем — да приемем спокойно този факт или да побегнем с уплашени крясъци по улиците. Той е рискувал живота си за нас там, така че му дължим поне тази възможност да забрави колкото се може по-скоро ужасите на войната и да се върне при обикновените хора.