Тимъти Зан - Кобра

Преговорите приключиха, най-сетне договорът беше подписан, ратифициран и изпълнен, и еуфорията, която владееше съвещанията на Централния комитет през последните два месеца, постепенно започна да утихва. Ванис Д’арл очакваше, че Х’орм ще използва този момент, за да повдигне отново проблема с кобрите и не се излъга.

— Не става дума за неблагодарност или несправедливост, а по-скоро за абсолютна необходимост — взе думата той на едно от поредните съвещания и само хората, които го познаваха добре, можеха да забележат, че гласът му едва забележимо трепери. Седнал зад него, Д’арл беше втренчил обезпокоен поглед в гърба му. Питаше се, дали останалите си дават сметка какви невероятни усилия е коствала войната на Х’орм… и дали ще се досетят за изключителната важност на проблема, който им предстоеше да решат, след като Х’орм бе предпочел да присъства лично на тази среща.

Ако се съдеше по лицата им, повечето от тях нямаха ни най-малка представа с какво точно се занимават и това си пролича още при първата реплика от залата:

— Простете, че ви прекъсвам, комисар Х’орм, но мисля, че присъстващите тук са слушали предостатъчно за вашите тревоги относно тези кобри. Не зная дали ще си спомните, но именно по ваше настояване се разпоредихме пред армейското ръководство да им бъдат предложени максимално либерални условия за продължаване на военната служба и на ваше място бих приел за недвусмислена победа факта, че близо седемдесет процента от тях приеха тези условия. Освен това командир Мендро и помощниците му ни обясниха каква част от екипировката при останалите тридесет процента ще бъде демонтирана, за да могат да се завърнат към нормален цивилен живот и ние приехме без възражения техните планове. Но да насилваме тези хора да останат в армията… това ми се струва просто неприемливо.

Или параноидно, както вероятно ще го нарекат по-късно, помисли си Д’арл. Но Х’орм разполагаше с още един тактически аргумент в запас и когато комисарят вдигна някаква магнитна карта от купчината пред него, той знаеше, че е решил да се възползва от него.

— Благодаря ви, аз също помня добре посещението на командир Мендро — кимна той към своя опонент, — но си направих труда да проверя някои от фактите и цифрите, които той ни представи. — Х’орм пъхна магнитната карта в проектора, намери първата от няколкото маркирани таблици и я изпрати към останалите монитори. — На тази диаграма е изобразено какъв процент от всички обучаващи се кобри са завършили и взели участие във войната. Различните цветове съответстват на непрестанно повишаващите се изисквания за набиране на кандидати за тази специална част.

— Да не искате да кажете — подхвърли някой отзад, — че действително само осемдесет и пет процента от първоначалните кандидати са завършвали обучението си? Доколкото си спомням, ставаше дума за деветдесет и седем процента.

— Това е процентът на физически способните да продължат службата си след края на подготовката. Останалите са отпаднали по психологически причини.

— И какво от това? — попита невъзмутимо същият глас. — Значи предварителните тестове в армията просто не са на необходимото ниво. Отпадали са най-неподходящите…

— Струва ми се, че комисар Х’орм е разтревожен от нещо друго — дали всички, минали през тестовете, са наистина подходящи… — предположи друг.

— Защо просто не съберем допълнителни сведения от хора, които са служили заедно с тях на Адирондак и Силвърн…

— Ще отнеме месеци — прекъсна ги Х’орм. — Но има и друго. Да оставим настрана възможността за антисоциално поведение при всеки от уволнените. Давате ли си сметка обаче, че тези хора отнасят със себе си нанокомпютри, натъпкани с всевъзможни техники за водене на бой при най-различни условия? При това без никаква възможност за препрограмиране!

Всички погледи се извърнаха към него.

— Какво, всъщност, искате да кажете? Нали Мендро твърдеше, че…

— Мендро доста ловко заобиколи този въпрос — отвърна мрачно Х’орм. — Фактът обаче, си е факт — достъпът до тези компютри е невъзможен, което означава, че те не могат да бъдат препрограмирани, нито демонтирани, без да се предизвика сериозна, дори необратима травма върху мозъчната тъкан на хората, които ги носят.

— Защо никой не ни го каза?

— В началото, предполагам, защото армията се нуждаеше отчаяно от кобрите и се опасяваше да не наложим вето върху вече готовия проект. А по-късно — понеже вече нищо не би могло да се направи.