Тимъти Зан - Кобра

— Ще изчакаме да се махне глайдера, а после ще позвъним на моите хора от най-близкия скрит телефон. Те ще се погрижат за теб, докато навестя обратно онези в имението.

— Докато какво ? — Тя го погледна стреснато, без да вярва на ушите си.

— Докато се върна от имението — повтори той. — Ти сигурно не знаеш, но единствената причина, поради която ни позволиха да се измъкнем, бе да съберат колкото се може повече информация за оръжията и екипировката, с които разполагам. Трябва да се добера до записите и да ги унищожа.

— Но това е самоубийство! — извика тя. — Представяш ли си какво цари сега в онова змийско гнездо?

— Нищо, всички са навън и ни търсят. Това е най-удобният миг да се проникне в имението — вътре сигурно ще е останала само охраната. Ако не друго, поне си заслужава да опитам.

Тя понечи да отвърне нещо, после прехапа устни.

— В такъв случай… по-добре да не губиш време. Не е необходимо да ми осигуряваш почетен ескорт. Тръгвай веднага.

Джони я погледна изненадано. Помисли си, че всъщност я е познавал твърде малко.

— Къде каза, че живееш? — попита той.

— Не съм ти казвала. Какво общо има това с всичко останало?

— Нищо, права си… само дето току-що установих, че съм в неизгодно положение пред теб. Ти знаеш, че съм кобра, знаеш и на коя страна съм. Докато аз не зная нищо за теб.

Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Да не би да намекваш, че работя за трофтите?

— Ти ще трябва да отговориш на този въпрос. Не зная много за теб — освен, че те хвърлиха в моята килия. Не изключвам възможността наистина да са те прибрали от улицата, но другата възможност — да си техен провокатор — ми се струва по-логична.

— И с какво те провокирах?

— С нищо, но не се наложи да го правиш. Освен, дето сега ме окуражаваш да се върна в имението сам, без да повикам подкрепление.

— Ако наистина бях шпионин, нямаше ли да настоявам да ме отведеш при твоите хора? Сигурна съм, че трофтите имат огромно желание да прокарат свой човек в съпротивата. Що се отнася до това, че съм те окуражавала да се върнеш обратно — та нали ти самият ме убеди, че сега там никой не те очаква?

— Имаш готов отговор за всичко, нали? — изсумтя той. — Добре. Да чуем сега как предлагаш да постъпя с теб.

Тя присви очи.

— Тоест…?

— Ако си шпионин, нямам никакво намерение да те водя при моите хора. Нито пък ще е редно да те пускам, за да предупредиш трофтите.

— Като стана дума за това, нямам никакво намерение да се връщам с теб в имението.

— Че аз не ти и предлагам. Хрумна ми нещо друго — ще те вържа и ще те оставя тук, — докато се върна.

— Ами ако не се върнеш? — попита разтревожено тя.

— Утре сутринта ще те освободят продавачите в магазина.

— Стига дотогава да не ме открият трофтите — произнесе тихо тя. — Забрави ли, че всички патрули ни търсят?

Хрумна му още нещо — ако не беше шпионин, щяха да я убият на място… или да я подложат на изтезания в щаба.

— Добре, как ще ми докажеш, че не си техен човек? — попита той съзнавайки безсмислието на въпроса си.

— В следващите трийсет секунди? Не ставай глупак. — Тя пое въздух с пълни гърди и въздъхна. — Не, Джони. Ако наистина смяташ да се върнеш още тази вечер в имението, ще трябва или да приемеш думите ми за истина или още сега да ме застреляш. Не виждам какво друго можеш да сториш, щом ме подозираш. Прав си, сигурно не си заслужава да рискуваш живота си заради мен.

Като че ли тъкмо тези думи му помогнаха да вземе решение. Веднъж вече бе рискувал живота си заради нея… и независимо дали беше техен шпионин, трофтите не направиха никакъв опит да я спасят.

— Най-добре си намери някое подходящо скривалище преди патрулите да стигнат дотук — посъветва я той и се отправи към вратата. — И внимавай да не те видят от глайдера.

Навън шумът от двигателите вече заглъхваше. Без да се оглежда, той потъна в нощта и се насочи обратно към имението на Тайлър. Питаше се, дали това няма да е последната грешка в живота му.

Този път измина разстоянието значително по-бавно. Никой не го преследваше, а и той взе мерки да не буди излишно подозрение. Едва когато наближи стената, започна да се колебае дали има смисъл да предприема подобно рисковано начинание. Повече от половин час беше изминал откакто двамата напуснаха крепостта, нищо чудно противникът вече да бе получил сигнал за преустановяване на преследването. Слухоусилвателите все по-често долавяха стъпки от кръстосващи наоколо патрули, придружени от характерното потракване на челюсти — един от начините за общуване между трофтите. Вече не се съмняваше, че патрулите са получили заповед да се прибират обратно в базата. Все пак, за да добие по-ясна представа за обстановката, Джони избра една висока сграда, качи се на последния етаж и огледа оттам имението.