Тимъти Зан - Кобра

— Добре ли си? — извика тя и направи крачка към него.

Той й махна с ръка да не се приближава. Най-лесно щеше да е, ако прережеше крайчеца на мрежата с лазерите. Опасяваше се, обаче, че лепилото може да е примесено с упойващо вещество и затова предпочете да се отскубне, оставяйки част от ръкава.

— Сега какво? — попита Илона, докато се изправяше.

— Отказваме се от всякакви хитрини. Приготви се за действие. — Последователно взе на прицел останалите пет кутии, вдигна ръце и ги разруши.

Опасяваше се, че и може да предизвика изстрелването на мрежите в тях, но този път попаденията му бяха безпогрешни. Или противникът не бе предвидил подобна възможност… така поне смяташе, докато не забеляза белезникавия пушек, който се вдигаше от изгорялата мрежа…

— Не дишай! — извика той на Илона. После я сграбчи, метна я на рамо и скочи напред.

Двамата прелетяха над лепкавия под и миг преди да се блъснат в насрещната врата, Джони нанесе удар с крак, включвайки сервомоторите на максимално усилване. Вратата изскочи с трясък от пантите и двамата влетяха в следващото помещение.

Тази стая беше по-малка от предишната и също така лишена от мебелировка. Най-правилната тактика би била да спрат на прага и да се огледат за евентуална засада, но с разширяващия се зад тях облак от газ с неясен произход нямаха време за подобен лукс. Не оставаше друго, освен да я пресекат с главоломна скорост, при което Джони се осланяше единствено на програмираните си бойни рефлекси.

Изглежда този път бяха заварили трофтите неподготвени. Двамата стигнаха необезпокоявани до отсрещната врата, Джони я отвори, остави Илона на пода и я затвори зад тях. Намираха се в началото на следващия коридор. Вдигнал ръце в позиция за стрелба, Джони огледа помещението.

— Добре ли си? — попита той Илона.

— Поне нещичко ще ми остане от теб за спомен — отвърна тя като разтъркваше охлузванията на местата, където я бе сграбчил. — Нищо ми няма. На идване май минахме оттук. Втората врата отляво.

— Дано да не грешиш. — Нищо чудно неизползваните стаи с прозорци, гледащи навън, да бяха заключени, в такъв случай само една погрешна стъпка и двамата щяха да се озоват в задънена улица. Поне в коридора не се виждаха никакви потенциални клопки. Ще имат време да си поемат дъх. — Добре, да вървим.

Джони тръгна пръв, като внимателно оглеждаше стените.

Първото, което почувства, беше вече познатото неприятно усещане в червата, същото, каквото предизвикваше неговото звуково оръдие. Имаха късмет, че се намираха в периферията на излъчването, иначе едва ли щяха да се измъкнат невредими. Джони рязко спря и Илона се блъсна в него.

— Какво има? — попита тя.

— Инфразвукова атака — прошепна той. Слабото бучене вече предизвикваше неясно усещане за гадене и главата започваше да го боли. — Коридорът е като резонатор. Намираме се в една от фокусните точки.

— Не можем да останем тук — тя се подпря на него и притисна болезнено с ръце корема си.

— Зная. Потрай още малко.

Разполагаха с не повече от десетина секунди, преди и двамата да бъдат парализирани напълно. Имаше една-единствена възможност да отвърне на тази атака, колкото и да не му се искаше да го прави. Беше се надявал да скрие поне това последно оръжие, но в момента лазерите бяха безполезни срещу невидимия инфразвуков генератор. Той притисна олюляващата се Илона към себе си, задейства звуковия разрушител и бавно се завъртя, насочвайки го към различните краища на коридора.

Или имаше късмет или и този път задачата, която му бяха поставили, се оказа твърде лесна, но само след четири секунди звуковият лъч удари в генератора. Джони стисна болезнено зъби — оръжието не беше предназначено за толкова голямо помещение — и задържа лъча в същата посока, докато нанокомпютърът постепенно увеличаваше амплитудата на звуковата вълна… а после изведнъж гаденето изчезна. След още няколко удара на сърцето всичко, което му остана от неприятното преживяване, беше слабост в коленете и болки по цялото тяло.

— Хайде, можем да продължим — подкани той с пресипнал глас Илона.

— Уф — въздъхна изтощено тя и го последва. Наложи се на няколко пъти да я прихваща през раменете, за щастие сервомоторите поеха тежестта й. Стигнаха вратата и Джони я отвори.

Трофтите отново бяха подхванали грубата игра. Стаята отпред беше задръстена от мебели… и зад всеки се криеше по един вражески войник.

В първия миг Джони си помисли, че в никакъв случай не бива да се отклоняват от пътя, по който беше преминала Илона. Но точно от тази стая нямаха никакъв шанс да се измъкнат живи, така че ако имаше някаква друга, макар и минимална възможност, длъжни бяха да се възползват от нея.