Тимъти Зан - Кобра

— Нали каза десет и тридесет — изръмжа недоволно Илона. Беше застанала до него и надничаше предпазливо в коридора.

— Изгубих търпение — отвърна той. — Чисто е, да тръгваме.

Двамата прекрачиха разбитата врата и поеха по зле осветения коридор. Включил на максимално слуховите усилватели, Джони местеше поглед по стените, пода и тавана. След като се убедиха, че наблизо не дебне засада, двамата затичаха един до друг. Коридорът пред тях изглеждаше съвсем пуст.

Изминаха няколко метра, когато Джони зърна едно по-светло, едва забележимо петънце съвсем ниско на стената.

— Фотоклетка! — извика той и даде знак на Илона да спре. Да я сочи щеше да е безсмислена загуба на време, затова Джони сграбчи младата жена през кръста и прескочи невидимия лъч. Твърде лесно, помисли си той. Прекалено лесно. Знаеше, че трофтите възнамеряват да го оставят да се измъкне поне донякъде, но това тук беше направо смешно.

Съвсем скоро промени коренно мнението си.

Джони закова на прага на първото по-голямо помещение, но вече беше късно. От двете страни на стаята бяха подредени в полукръг поне десетина въоръжени и бронирани трофти.

Можеше да се върне в коридора, но друг път нямаше. Огледа се за миг, после бутна Илона настрани, рязко присви колене и скочи.

Беше съвсем като скока, с който ги бе смаял сержант Бей в първия ден, когато пристигнаха в комплекса Фрейр, само дето таванът беше значително по-нисък. Можеше да е и по-зле. Джони се завъртя във въздуха, блъсна го с крака, отскочи надолу, сред дъжд от раздробена мазилка, удари се в пода, претърколи се… и трофтите още насочваха оръжията си, когато той се завъртя като пумпал върху извития си гръб.

Някои го наричаха „пробив“, други пък предпочитаха по-точното „въртележка“. Заел ембрионална поза, притиснал колене към гърдите си, Джони откри огън с бронебойния лазер по противниковите редици. Само трима от десетината трофти оцеляха след първото завъртане, но бяха покосени при следващото.

След като и последното бронирано тяло се строполи с метално дрънчене на пода, в стаята се възцари тишина. Джони се огледа, готов за нова атака.

— Илона! — повика я шепнешком той. — Ела!

Тя надникна иззад вратата, огледа ситуацията и предпазливо пристъпи напред.

— Божичко мили! — бяха първите й думи. — Ти сам ли го направи?

— Нямаше кой да помогне. Тази ли е вратата?

— Да. Помня, че зад нея имаше стълба.

— Ясно.

За негово облекчение на стълбището не ги чакаха никакви изненади. И да имаше сензори, бяха пасивни, настроени да регистрират евентуални странични лъчения от оръжията му след употреба — сигурно с цел да бъдат изчислени теоретичните им граници и спектъра, в който излъчваха. Той задейства отново звуковото оръдие, разруши датчиците и пренесе Илона над двете фотоклетки, които бяха поставени в началото и в края на стълбите.

За първия си опит врагът беше избрал открита атака. Този път изглежда ги чакаше нещо малко по-изтънчено. Стаята, която трябваше да пресекат, беше покрита с широка три метра черна лента. Джони подуши въздуха и мириса, който долови, му напомни за мрежата, с която го уловиха в старата фабрика.

— Залепващо покритие — предупреди той Илона, докато оглеждаше стените. От двете им страни имаше по една вертикална редица от фотоклетки, стигащи до тавана, а по стената зад тях бяха монтирани шест съвършено еднакви метални кутии.

Илона вече се беше досетила какво ги чака.

— Ако скочим, ще ни уловят във въздуха, нали?

— Така изглежда. — Джони доближи внимателно една от стените и протегна дясната си ръка.

— Ще опитам да им объркам плановете. За всеки случай изчакай на стълбите.

Илона побърза да изпълни съвета му. В мига, в който възпламени мълниехвъргачката, Джони си даде сметка, че този път сериозно беше подценил противника.

Най-близката метална кутия внезапно изригна и някакъв тъмен предмет полетя към него. Някъде по средата на пътя се разтвори, превръщайки се в огромна черна мрежа.

Нямаше време за каквито и да било експерименти. Дори не успя да реагира. Вместо него това свършиха програмираните рефлекси. Тялото му полетя към пода, краката му рязко се изпънаха и го хвърлиха в стремителен плонж встрани от падащата върху него мрежа. Но стаята беше твърде тясна, мрежата — прекалено голяма и в мига, когато се преобръщаше във въздуха, за да отскочи от стената, той почувства, че рамото му докосна за миг мрежата и тя го прикова към пода.

Илона вече го очакваше при вратата.