Тимъти Зан - Кобра

— Пое ли си дъх? — попита той Илона.

Едва сега младата жена се опомни от смайването си.

— Ама и теб си те бива — рече тя, като кимна към стърчащия от калта стоманен лист. — Към стената ли?

— Да. Колкото можеш по-бързо. Аз ще съм зад теб — остави на мен да се справя с евентуални пречки. — Той се огледа за последен път. — Хайде — тръгвай!

Тя се понесе, сякаш по петите я следваха поне дузина обезумели трофти, но не забравяше да се прикрива зад храстите. Джони й остави пет метра преднина, докато се озърташе, включил на максимално слуховите и зрителни усилватели. Но в имението цареше такава мъртвешка тишина, сякаш вътре нямаше жива душа. Сигурно всички са се подредили на терасата и чакат последното действие от представлението, в което ни е отредено най-интересното — да се изпечем живи, помисли си той. Само още няколко секунди и ще зная, дали съм бил прав.

Той се втурна през шубрака и застигна Илона при дърветата.

— Почакай малко — трябва да взема стоманения лист.

— Какво? — стресна се тя. — Защо ти е?

— Не задавай въпроси. Ето го.

По листа нямаше и следа от удара. Джони го вдигна и го понесе пред себе си като откъсната от пантите врата.

— Но какво правиш?

— Взимам мерки да се измъкнем невредими. Ела, застани пред мен. Тук, тук ела.

Тя се подчини и се пъхна между него и листа.

— Прегърни ме сега, през врата… обгърни ме през кръста с крака, дръж се здраво… Готови! Каквото и да стане, не ме пускай. Разбра ли?

— Аха. — Гласът й прозвуча уплашено. Може би вече се досещаше за намерението му.

Двайсет метра до стената. Джони отстъпи още няколко метра назад, докато тялото му привикваше с почти двойната тежест.

— Тръгваме — прошепна той. — Дръж се…

Пет крачки, шест, седем — вече чуваше тревожния писък на претоварените сервомотори. Десет, дванадесет крачки…

Още миг, той присви крака и рязко скочи нагоре.

Това беше скокът, който най-упорито бяха тренирали на Асгард — тялото полита право нагоре, извива се във въздуха над преградата и пада от другата страна. Но този път се постара да е обърнат с лице надолу, така че стоманеният лист да го прикрива от смъртоносните лъчи, бликащи от горния край на стената.

Изведнъж всичко наоколо се озари от ярко сияние. Разнесе се пукот от бързо нагряващия се метален лист, който заплашваше всеки миг да се разцепи, още съвсем малко и… вече падаха право надолу от другата страна на стената.

Този път Джони не можа да заеме позиция за приземяване и двамата се стовариха малко накриво. Тежестта от удара попадна върху глезена му и ако не бяха подсилените кости, вероятно всичко щеше да завърши с някое доста сериозно счупване. Без да изпуска от прегръдките си Илона, Джони се изправи и побягна с всичка сила.

Беше преполовил разстоянието до най-близката сграда, когато трофтите се съвзеха от вцепенението си и откриха огън. Отблясъците от лазерните изстрели ставаха все по-силни и той промени на няколко пъти посоката. Дано това да е последното, което ще научите от мен, помисли си Джони, напрегна сили и с два скока пресече последните двадесет метра. След броени секунди двамата се скриха зад ъгъла на сградата — извън обсега на противниковите лазери.

Джони се огледа, без да спира и се насочи към полуразрушената и изоставена фабрика, която беше през няколко улици по-нататък.

— Да знаеш някое подходящо скривалище наблизо? — попита той Илона.

— Не спирай. — Тя дори не вдигна глава от рамото му.

Пресякоха още две улици преди Джони да се ориентира в коя част на града се намират. На километър пред тях забеляза познато кръстовище и веднага свърна на север, към най-близкия пункт, където имаше таен телефон за връзка със съпротивата. Не изминаха и стотина метра, когато зад тях долетя грохотът от ниско летящ глайдер. Джони се огледа, прецени, че шансовете им да се измъкнат незабелязани са минимални и побърза да се скрие в най-близкия вход. Вратата, разбира се, беше заключена, но това не бе кой знае каква пречка. След секунда бяха вътре.

— Мислиш ли, че тук сме в безопасност? — попита Илона, докато я поставяше на пода. Тя разтърка натъртените си ребра и надникна през замрежения прозорец.

— Не напълно, но докато открием нещо по-подходящо — отвърна Джони и се подпря на стената, като се намръщи от болка. Едва сега почувства схванатите си мускули. Поне на пет места по ръцете и тялото си беше получил не особено сериозни изгаряния — от безпорядъчната стрелба на противника. Най-тежко бе пострадал левият му глезен, който пламтеше от нетърпима топлина — изглежда го беше изгорил при някой от изстрелите с бронебойния лазер. Конструкционна слабост — Бей ги бе предупредил да следят за подобни неща. Ръцете му бяха охлузени, тялото му буквално плуваше в пот, по челото му се стичаше тъничка струйка кръв.