Тимъти Зан - Кобра

Достатъчен беше един поглед върху сцената под него, за да си даде сметка, че всичко е загубено.

Трофтите бяха навсякъде — край уличните бариери, по покривите на по-ниските сгради, от външната и вътрешната страна на стената. Из въздуха трескаво се носеха глайдери, други вече се приземяваха на близката площадка. Плътният кордон, опасъл района, означаваше само едно — противникът се беше отказал от идеята да крие присъствието си в имението и вероятно възнамеряваше да го напусне. След няколко часа — най-много до един ден, щяха да са далеч оттук, заедно със скъпоценните записи. А дотогава…

Дотогава ще трябва периодично да изключват защитните лазери, за да позволят на товарните глайдери да излитат.

А и защо не, след като отвън бяха струпали една малка армия.

Интересна мисъл… въпросът е как да се възползва от нея. Съвсем скоро щеше да е почти невъзможно да наближи дори на стотина метра до стената. Всъщност, не беше изключено дори и сега да е вътре в кордона. Не биваше да се връщам, помисли си отчаяно той. Ето че сега ще трябва да се спотайвам тук, докато всички си тръгнат.

Тъкмо понечи да се спусне долу, когато внезапно близката сграда избухна в пламъци и стените й започнаха да се рушат. Експлозията още не беше отекнала, а улицата се озари от блясъка на стотици лазерни изстрели.

Джони се наведе от прозореца и се постара за един кратък миг да запечата разположението на противниковите сили. Намираше се в твърде неудобна позиция, за да се присъединява към престрелката, но имаше и други начини да помогне на своите — които и да бяха те. Като приключи с наблюдението, той се върна в стаята и събра всички по-едри бетонни късове. Запратени точно и с необходимата сила — нещо, което можеше само една кобра — те бяха не по-малко смъртоносни от обикновените гранати.

Известно време се забавлява да поваля противниковите войници без да бъде забелязан — докато кварталът беше разтърсен от втора експлозия. Този път червеното зарево изригна право от последния етаж на имението.

Час след това битката утихна.

Целият увит в бинтове и с включената в ръката му система, Халоран приличаше по-скоро на изкопана от развалините мумия, отколкото на живо същество. Но онази част от лицето му, която се виждаше, направо сияеше от щастие. Съвсем обяснимо, имайки пред вид колко нищожен беше шансът да са живи и тримата.

— Когато се махнем от тази планета — рече му Джони, — напомни ми да ви изпратя с Имел на психиатър. За мен вие сте абсолютно луди.

— Защо — задето опитахме същия глупав номер, който възнамеряваше да им направиш и ти? — попита с невинно изражение Халоран.

— Глупав, няма що — подвикна от съседното легло Дойч. По тялото му имаше далеч по-малко бинтове, което се дължеше по-скоро на късмет, отколкото на умение. — Бяхме съвсем близо до базата, когато двамата с Илона се измъкнахте. Как да не се възползваме от бъркотията, която настъпи след това? Вярно, че по едно време стана доста напечено, но нали затова сме тук?

— Напечено ли? Направо си беше като в пъкъла! Някои от нас оставиха кожа колкото за една чанта — той кимна с глава към Дойч. — На него трябва да благодариш за идеята. Да не говорим, че срита задниците на Борг и хората му да те търсят навсякъде по улиците.

Което беше спасило живота на Джони. Ако се изключи шансът, който му дадоха трофтите — без да осъзнават, че го правят, разбира се. И освен това отговаряше на въпроса му какво е търсела Илона, когато я беше прибрал патрулът.

— Направо не зная как да ви благодаря… — понечи да заговори Джони.

Дойч му махна с ръка.

— Зарежи… и ти щеше да направиш същото за нас. Пък и не бяхме само ние — всички помагаха с каквото могат.

— Включително и като предадоха в ефира местонахождението на входа към тунела, по който бяха превели Илона — веднага след като тя се свърза с нас. Кажи сега, не са ли се побъркали? Трофтите, естествено, са засекли предаването, но загубиха твърде много време, докато открият източника. Доста психиатри ще ти потрябват, Джони.

Тримата се засмяха. Джони все още се чувстваше малко сконфузен, задето не се беше досетил по-рано, че Илона също работи за съпротивата.

— Като стана дума за Илона — сети се той, — разбрахме се да ме откара в новата квартира на Ама. Вие, момчета, си почивайте, а аз ще ви навестя веднага, щом сте готови за действие.

— Аз не бързам за никъде — успокои го Халоран. — И без това тук се отнасят с мен с по-голямо уважение, отколкото вие двамата.