Тимъти Зан - Кобра

Което, помисли си Д’арл, е само част от истината. В действителност, още в първия проект за създаването на кобрите имаше пълна информация за нанокомпютрите, но никой, освен Х’орм, не си беше направил труда да го прочете внимателно. Може би комисарят беше оставил този последен аргумент за накрая.

А междувременно дискусията се разгоря, набра сила и съвсем скоро присъстващите забравиха за доскорошната еуфория от победата. Но надеждите на Д’арл, че присъстващите ще намерят подходящо разрешение, останаха излъгани. С деветнадесет срещу единадесет гласа Комитетът прие решение да не се меси във въпроса за демобилизацията на кобрите.

— Крайно време е да научиш, че бързо спечелената победа е нещо почти толкова рядко, колкото и планетите с кислородна атмосфера — укоряваше го Х’орм след съвещанието. — Важното е, че ги накарахме да се замислят. На този етап не можем да се надяваме на повече. Оттук нататък Комитетът ще държи под око кобрите и ако се наложи да действаме, следващия път няма да изгубим толкова време в дебати.

— Което можеше да се избегне, ако бяха обърнали малко повече внимание на проекта още в самото начало.

— Не можеш да обръщаш внимание на всичко — възрази Х’орм. — Освен това, в случая става дума за един доста важен психологически фактор. Повечето от гражданите на Доминиона гледат на военните и на правителството като на две неразделни части от една монолитна структура и независимо дали ще го признаят или не, същото важи и за членовете на Комитета. За разлика от тях, ние с теб — като хора, израсли на Асгард — си даваме сметка, че в много отношения целите на военните са коренно различни от нашите. Те създадоха кобрите водени от мисълта, че трябва на всяка цена да спечелят войната и всеки отделен елемент от подготовката им — включително и злополучните нанокомпютри — имаше смисъл само в рамките на тази строго определена цел. Това, което Комитетът трябваше да направи — но не успя, — беше да си припомни още в самото начало, че всяка война рано или късно свършва. Вместо това ние приехме, че армията вече е мислила по този въпрос.

— Дано следващия път да не допускаме подобни грешки — Д’арл нервно почука с пръсти по облегалката на креслото.

— Надявам се. Но се съмнявам. — Х’орм се облегна назад и уморено въздъхна. — Както и да е, ще трябва да приемем нещата такива, каквито са. Какъв, предлагаш, да бъде следващият ни ход?

Д’арл прехапа устни. Напоследък Х’орм все по-често прибягваше до съветите му, дали от преумора или защото искаше да го подготви за бъдещия пост, но това беше лош признак. Той сочеше, че много скоро Д’арл ще трябва да се настани на горещия стол.

— Ще поискаме пълен списък на всички кобри, които се връщат по родните си места — заговори той. — А после ще следим с помощта на местните органи, за това как ги приема обществото и дали няма да последват случаи на антисоциално и криминално поведение.

— Съгласен — кимна Х’орм. — Нареди на някой — на Джоромо, например — да поеме този въпрос.

— Да, сър — Д’арл се изправи. — Мисля обаче, че ще е най-добре да се заема с него лично. Искам да съм сигурен, че всичко ще бъде наред.

На устните на Х’орм трепна едва забележима усмивка.

— Сигурно си мислиш, че се вманиачавам, Д’арл, и може би е така. Но дано не се окажа прав в предположенията си, защото тогава кобрите ще създадат доста по-сериозни проблеми на Доминиона, отколкото всички вие предполагате. — Той завъртя креслото и зарея поглед през прозореца. — Да знаехме само — продължи замислено, — точно какви ще бъдат тези проблеми.

Късното следобедно слънце блестеше като ослепително бяло петно ниско над далечните планини, когато совалката се спусна над космодрума и замря сред вдигналия се облак от пара. Преметнал армейската раница през рамо, Джони пристъпи на стълбичката и се огледа. Готов беше да се закълне, че Хърайзън сити се е променил, въпреки че и преди не го беше посещавал кой знае колко често. Имаше поне десетина нови сгради, които се виждаха чак от космодрума, а две от по-старите бяха изчезнали. В градския пейзаж съвсем определено се бяха появили елементи, които бяха по-характерни за цивилизованите планети и може би това беше първият признак, че неговия роден свят е на път да промени статуса си на изостанала планета от периферията. Само дето горите и планините изглеждаха все така недокоснати от човешка ръка и тъкмо от тях полъхваше омаен аромат, който не можеше да бъде сравнен с нищо, внесено отвън. Преди три години Джони едва ли щеше да му обърне внимание, но сега му се стори, че ароматът сякаш е в негова чест.