Тимъти Зан - Кобра

Той излезе от гостната и се отправи към вратата. За негова изненада, Джейми го следваше по петите.

— С мен ли идваш? — попита го Джони.

— Само до колата. — Той мълча, докато излязоха навън. — Исках да те светна на някои неща, преди да тръгнеш.

— Хайде — стреляй.

— Въпрос първи: трябва да внимаваш, когато насочваш пръста си към хората, както направи преди малко с мен. Особено, ако в този момент изглеждаш ядосан — дори и на майтап.

Джони премигна учудено.

— Хей, та аз само се шегувах.

— Зная и затова не се уплаших. Но някой може да си помисли нещо и да скочи под масата.

— Не те разбирам. Защо?

Джони сви рамене, но накрая намери сили да погледне брат си в очите.

— Защото другите се боят от теб, Джони. Всички следяха внимателно новините за войната. И знаят какво може да прави една кобра.

Джони се намръщи. Звучеше съвсем като повторение на онзи неловък прощален разговор с Илона Линдър, от който беше останал с неприятни спомени.

— Но какво да направя аз? — попита той малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Всъщност, по-голямата част от оръжията ми бяха демонтирани. Едва ли ще мога да използвам малкото, което остана — просто ми е втръснало от всякакви сражения.

— Зная. Но дали го знаят и другите? Джони, не си измислям, говорих с някои от момчетата и всички бяха доста уплашени, когато разбраха, че ще се връщаш. Нямаш представа колко от тях си припомниха разни стари спречквания с теб и сега треперят да не им поискаш сметка.

— Я стига, Джейми. Та това е смешно.

— И аз им го казвах, но никой не ми повярва. Изглежда, че родителите им са на същото мнение — нали знаеш колко бързо се разпространяват подобни слухове? Ако питаш мен, поне за известно време се преструвай на невинна птичка. Покажи им, че няма защо да се боят от теб.

— Добре де, но всичко това е много глупаво. Обещавам да съм послушно момче.

— Уф — въздъхна облекчено Джейми. — А сега, следващият въпрос. Смяташе ли тази вечер да се отбиваш при Алис Керн?

— Мина ми през ума. Защо? Да не се е преместила?

— Не, там си живее. Но по-добре ще е, ако преди това й се обадиш. Може да е… заета.

Джони едва забележимо присви очи.

— За какво намекваш? Да не живее с някого?

— О, не, чак дотам не се е стигнало. От известно време излиза с Дуан Итъридж. А той пък се хвали, че му била приятелка.

Джони прехапа устни и се загледа през рамото му, към познатите контури на родната къща. Не можеше да вини Алис, че в негово отсъствие си е намерила друг — три години не бяха никак кратък период, дори ако бяха ходили сериозно. Но все пак, заедно със семейството му, тя беше нещо като психологическа котва, като утешителен спомен, до който прибягваше винаги, когато му ставаше тежко. Уверен бе, че с нейна помощ щеше да преодолее далеч по-безболезнено бариерата, която все още го делеше от цивилния живот… а и да я отстъпи така малодушно на някой като Дуан Итъридж беше направо немислимо.

— Ще трябва да се погрижа за това — произнесе замислено той. После забеляза физиономията на Джейми, усмихна се и побърза да го успокои. — Не се безпокой, ще му я отнема по възможно най-цивилизован начин.

— Е, пожелавам ти успех. Но все пак искам да те предупредя — той не е онзи хлапак, който помниш.

— Ще го имам предвид. — Джони плъзна ръка по металния покрив на колата. Всичко наоколо бе толкова познато… и така далечно. Дали пък в него не говореха бойните инстинкти — може би наистина щеше да е по-добре, ако си останеше вкъщи, вместо да се забърква в разни истории. Джейми изглежда долови колебанието му.

— Все още ли смяташ да излезеш?

Джони прехапа устни.

— Ами да, ще взема да се поразтъпча наоколо. — Той отвори вратата, настани се на седалката и включи двигателя. — Не ме чакай — подхвърли през рамо, преди да подкара.

В края на краищата, не беше воювал три години с трофтите само за да се завърне и да си стои вкъщи.

И въпреки това, пътуването до Чедър лейк му се стори по-скоро като разузнавателна акция, отколкото като приятна разходка из мястото, в което беше израсъл. Обиколи почти целия град, но не спря нито веднъж, нито пък помаха на някой от срещнатите познати. Съвсем съзнателно не доближи и апартамента на Алис Керн. След един час се прибра.

От дълги години единствената наземна връзка между Чедър лейк и Бойар, една малка ферма на югозапад, беше напуканият, еднолентов перматорфен път, който се спускаше успоредно на планината Шард. Движението по него беше толкова оскъдно, че никой и не помисляше да го реконструира или разширява. От Бойар готовата реколта се откарваше направо в Ню Персей, по същия път в обратна посока пътуваха доставките.