Тимъти Зан - Кобра

Джони се върна обратно при масата, бутна встрани останките от доскорошните си окови и се излегна отгоре. Вграденият часовников механизъм показваше с точност до секунда колко време беше изминало от началото на залавянето му. Три часа бе прекарал в безсъзнание, а след като се пробуди бяха изминали още пет. Което означаваше, че навън е почти десет часа сутринта. Жителите на Кранач сигурно вече разчистват срутените след последното сражение сгради. Децата — включително и Дениз Толан — са на училище, а хората от съпротивата…

Хората от съпротивата са се примирили със смъртта му и готвят нови удари. Неговата, а може би и на Кали, и Имел.

В продължение на една дълга, мъчителна минута той се чудеше каква ли участ е сполетяла двамата му другари. Дали беше успял да изпрати предупреждението навреме? Или клопката, заложена от трофтите, е била толкова голяма, че никой не се е измъкнал от нея? Нищо чудно да се намират в също такива килии като неговата, спохождани от подобни нерадостни мисли. А дали не ги дели само една стена — кратък и мощен откос с бронебойния лазер и пак ще са заедно, за да подготвят бягството си…

Той разтърси глава, сега не беше време за подобни илюзии. По-добре отрано да свиква с мисълта, че помощ няма да дойде. Дори Имел и Кали да са живи, едва ли ще сторят подобна глупост като това да се опитат да го спасят — и да знаеха къде се намира. А ако са мъртви — най-вероятно скоро и той ще отиде при тях.

Отново в мислите му изплува образът на Дениз. Изглежда този път наистина щеше да изгуби своя близък приятел.

Надяваше се да понесе загубата без особени сътресения.

Човекът се намираше в килията от седем вфохра и досега не беше използвал имплантираните си оръжия, ако се изключи разкъсването на оковите преди два вфохра. Градоразпоредителят приглади своите разперени като криле охладителни мембрани и плъзна поглед по редицата от монитори, питайки се какво да предприеме.

Ето че до него застана екзобиологът и бавно разду своя гърлен мехур в знак на почитание.

— Говори — нареди му градоразпоредителят.

— Прегледахме детайлно всички записи — отвърна другият и гласът му затрептя като музикална пиеса, повлиян от необичайно високото азотно съдържание в чуждата атмосфера. — Не открихме никакви биохимични следи за по-сериозно увреждане — включително и мозъчно.

Градоразпоредителят плесна шумно с мембрани за потвърждение, че е разбрал. Значи стана така, както предполагаше — пленникът съзнателно не предприемаше никакви опити да избяга. Странно решение, дори за един чуждопланетен екземпляр… само че в случая пречеше на плановете им.

Ако питаха градоразпоредителя, човекът просто не можеше да избере по-неподходящ момент, за да демонстрира своя инат. Не че някой щеше да го държи отговорен, задето бе пренебрегнал заповедта да се унищожават на място всички войници-_кохбри,_ жал му беше за времето и усилията, които бяха вложили. Всички усилия щяха да отидат на вятъра, ако пленникът упорито продължаваше да недемонстрира способностите си пред скритите датчици.

Което означаваше, че градоразпоредителят ще трябва за втори път да прибягва до най-отвратителната част от задълженията си. Той стегна мускулите на мембраните си, сетне постепенно проникна в най-дълбоката част на подсъзнанието си, разтвори възела от плътно складирана информация, която му беше прехвърлена още докато се намираше на борда на кораба на Върховния… и с огромно усилие на волята направи опит да разсъждава като човек.

От усилието в устата му остана вкус на оксидирана мед, но когато отново дойде в съзнание, той вече разполагаше с подходящ план.

— Свързоф! — извика градоразпоредителят и офицерът за свръзка дотича пред неговия пулт. — Подсилен патрул, пълно бойно снаряжение, в тунел едно, незабавно! — нареди той.

Свързочният офицер разду своя мехур в знак, че е разбрал и включи комуникатора. А градоразпоредителят отново разпери мембраните — усещаше неприятна топлина от разходката из дълбините на съзнанието си — и втренчи поглед в човешкия екземпляр.

Навън сигурно беше един часа по обед, когато Джони за кой ли път премисли всичко, на което ги бяха учили за затворите и начините да се измъкваш от тях. Внезапното изскърцване на вратата го накара с рязко движение да скочи от масата. Приклекнал в ъгъла, с ръце в позиция за стрелба, той не откъсваше поглед от разтворената врата, през която след секунда влетя нечие тяло.