Тимъти Зан - Кобра

Ама Нунки първа изрази общото мнение:

— Рискът е твърде голям, а възможността за успех — повече от минимална.

Из стаята се разнесе ропот, което означаваше, че може би не всички са напълно съгласни с нея.

— Вижте — продължи Дойч, като се стараеше да говори спокойно и логично. — Зная, че ви звучи налудничаво, но видях с очите си как товарят носилката с Джони на един глайдер, който отлетя на юг. Сами знаете, че ако бяха решили да го аутопсират, щяха да го направят в тяхната болница. Вероятно са намислили нещо друго, нещо, което налага да остане жив, а докато е жив, все още има надежда да го спасим.

— Само че първо трябва да го открием — обясни търпеливо Джейкъб Дейн. — За целта разполагаме единствено с твоята преценка за посоката, в която е излетял самолетът и евентуалния район, където може би се е приземил.

— Не е съвсем така — възрази Дойч. — Мястото трябва да е доста добре охранявано, както срещу атака отвън, така и отвътре и да е далеч от любопитни погледи. Добре, добре — зная, че в тази част на града има много местенца, отговарящи на подобни условия. Просто трябва да ги обиколим.

— И какво, ако наистина открием мястото? — попита Кенет Макдоналд, кобра от Източния сектор. — Ще хвърлим всички сили срещу него и ще се оставим да ни избият? Даже и да успеем, какво им пречи да го премахнат в последния момент и да оставят неговия саморазрушител да срине със земята сградата и всичко в нея?

— Може би тъкмо това очакват от нас — добави Ама.

— Защо тогава не го оставиха във фабриката, където нямаше да се налага да го търсим? — възрази Дойч, но си даваше сметка, че победата се изплъзва от ръцете му. Той погледна към Халоран, но приятелят му мълчеше. Нима наистина не го интересуваше съдбата на Джони?

— Склонен съм да се съглася с Кенет — обади се Пейзър Обертон, водач на съпротивата в сектора на Макдоналд. — Никога досега не сме искали от вас да спасявате някой от нашите хора, затова не смятам сега да се хвърляме в безсмислена акция, за да спасим един от вашите.

— Не сме се събрали тук, за да си разчистваме сметките, а защото воюваме заедно — ядоса се Дойч. — И в случай, че сте забравили, кобрите са единственият ви шанс да спечелите тази война и да прогоните нашествениците от вашата планета.

— От нашата планета? — повтори натъртено Дейн. — Ти да не си емигрирал официално?

Дейн едва ли някога щеше да узнае колко близо беше до смъртта в този момент. Дойч го гледаше, стиснал зъби, докато вътре в него бушуваше мъката и отчаянието от безкрайните месеци на изтощителна борба. Още миг и щеше да изгуби контрол над оръжията си и да изпепели в огъня на лазерното сияние този глупак. Никой от тях не разбираше — никой от тях дори не се опитваше да разбере — какво му струваха постоянните грешки и пропуски на неговите съпланетници, грешки, костващи смъртта на хора, които смяташе за повече от братя… какво означаваше да приема върху себе си част от вината им, защото той беше един от тях…

Измина доста време, преди да се вдигне пелената пред очите му. Той сведе глава към стиснатите си юмруци, които бе опрял на масата, сетне погледна към Вайсман.

— Борг? Ти си водач на тези страхливци. Какво ще кажеш?

Из стаята се разнесоха гневни възгласи. Вайсман не откъсваше очи от Дойч.

— Зная, какво те мъчи — поде той — и това е защото ти предложи да нападнем фабриката. Но сега шансовете ни са още по-малки.

— Войната е низ от лоши шансове — възрази Дойч. После бавно огледа стаята. — Сами знаете, че не е необходимо да ви моля за разрешение. Бих могъл да ви заповядам.

— Имел — размърда се неспокойно Халоран, — технически погледнато ние нямаме право…

— Не говоря за това — прекъсна го Дойч. — А за правото на по-силния.

В стаята се възцари пълна тишина.

— Заплашваш ли ни? — попита накрая Вайсман.

Дойч отвори уста, готов да произнесе: „точно това правя, да ви вземат мътните“, но в същия миг в главата му изплува отдавна забравена сцена. Лицето на Ролон Вилхо в момента, когато командир Мендро четеше заповедта за освобождаването му от подразделението и от специалните части „Кобра“, и присъдата, която самият Дойч бе произнесъл за престъплението на Вилхо: „Неправомерната употреба на нашата екипировка може да предизвика сериозно недоволство сред цивилното население“.

— Не — произнесе с огромно усилие той. — Разбира се, че не. Аз само… няма значение. — Той огледа за последен път стаята и после се изправи. — Правете каквото искате. Аз отивам да намеря Джони.