Тимъти Зан - Кобра

Никой не проговори, докато пресече стаята и излезе. В първия момент се зачуди какво ли ще си помислят за неговото внезапно избухване. После реши, че това няма значение. Скоро нищо нямаше да има значение.

Той пристъпи в нощта, наострил сетива за евентуални патрули на трофтите и се отправи на юг.

— Да се надяваме — обади се пръв Джейкъб, след като отзвучаха стъпките на Дойч, — че живата съвест на Адирондак ще ни остави на мира поне за известно време.

— Млъквай, Джейкъб — отряза го Халоран и в гласа му се доловиха стоманени нотки. Отдавна беше привикнал с отношението на цивилните към кобрите, но в случая с Джейкъб, който винаги се държеше с надменно превъзходство, беше съвсем друго. Съмняваше се, че Джейкъб преди малко бе забелязал ядно стиснатите юмруци на Дойч, а и едва ли си даваше сметка за онзи кратък миг, когато един от пръстите се насочи право към челото му в позиция за стрелба. — Защото, ако питаш мен, всичко, което каза Дойч, е вярно.

— Включително и за ефикасността на спасителната операция? — изсумтя Дейн.

Халоран се обърна към Вайсман.

— Слушай, Борг, твоите хора нали все още не са тръгнали да търсят мястото, където откараха Джони? Преди да ги пратиш, искам да споделя нещо с теб — сетих се за една противникова база, която до момента така и не съумяхме да открием.

— За „Сборището на духове“ ли говориш? — намръщи се Ама. — Това е невъзможно. Джони е като адска машина — трябва да са абсолютни глупаци, за да го откарат в такова ключово място.

— Зависи какви са плановете им относно него — почеса замислено брадичка Макдоналд. — Докато той е жив, всички около него ще са в безопасност. Виж, нашите системи за саморазрушение не са чак толкова мощни. Всяка постройка, подсилена срещу ядрена бомбардировка, ще издържи на взрива от тях.

— А и като се има предвид колко мудно действаха снощи — добави Халоран, — нищо чудно да са заложили клопката преди доста време. Джони просто се е натъкнал на засадата и те са побързали да го прехвърлят в най-близкото подходящо скривалище. Защо да не предположим, че „Свърталището на духове“ прилича на останалите бази — с подсилена охрана в добавка. В такъв случай напълно естествено е да откарат Джони в него.

— Лично аз не разполагам с кой знае каква информация за техните бази — продължаваше да упорства Ама.

— Има цял куп неща, за които не разполагаш с необходимата информация — сви рамене Халоран. — Достатъчно е един ден да ни придружите по време на акция срещу някоя от вражеските бази и ще ви разкрием всичко, което ни е известно за тези змийски гнезда. Стига да ви стиска, разбира се — той отчете със задоволство гневното изражение върху лицето на Ама, обърна се към Вайсман и вдигна въпросително вежди. — И така, Борг?

Вайсман нервно почука с пръсти по масата.

— Добре — кимна накрая той с въздишка. — Ще изпратя всички налични хора да търсят базата. Освен това ще поискам подкрепления от съседните участъци. Но работата е доста трудоемка и едва ли скоро ще получим резултати. Във всеки случай ще трябва да преустановим всякаква дейност по време на комендантския час.

— Добре — Халоран дори не се беше надявал да постигне това. — Кенет?

Макдоналд поклати глава.

— Не съм склонен да рискувам хората си в търсене на илюзорни цели. Но ако ми покажете точното местонахождение, ще ви помогна при акцията. Трофтите трябва да знаят, че ще ги раздрусваме яко всеки път, когато слагат ръка на някой от нашите.

— Съгласен. И ти благодаря. — Халоран погледна към Ама. — Да не губим време. Давай картите и да се захващаме за работа.

Джони търпя, докато жаждата стана непоносима, после скъса пластините, с които беше окован и се приближи към мивката. Без нужните лабораторни прибори беше невъзможно да се определи дали във водата не са добавени някакви опиати, но това не го безпокоеше. Досега трофтите имаха не една възможност да го упоят, та едва ли щяха да използват за целта чешмата.

След като утоли жаждата си, той се разходи из килията. Не че имаше нещо интересно за разглеждане, просто използва възможността, за да изследва отблизо стените и поставените в тях датчици и монитори. Помещението буквално гъмжеше от тях.

Вратата на килията беше с доста интересна конструкция. Бравата, например, се задействаше както механически, така и по електронен път, което в комбинация с подсилените панти представляваше допълнително предизвикателство — противникът предлагаше различни възможности за измъкване — със сила или с умение. Всяка от тях щеше да ги снабди с нова информация за неговите тайни способности.