Тимъти Зан - Кобра

По-важното сега беше да установи със сигурност дали наистина се намират в имението. Ако е така, тогава имаше шанс да открие някой таен авариен изход. И да се измъкне от клопката, която му бяха заложили трофтите.

— Спомена, че са те довели през някакъв тунел — произнесе замислено той. — Наскоро построен или стар? Искам да кажа, дали според теб са го прокопали трофтите?

Тя го погледна намръщено.

— Що за странен човек си, че не знаеш нищо за имението на стария Тайлър? Едва ли има важна клечка на целия Адирондак, за която да е писано и говорено повече. Май не си израсъл в Кранач.

Джони въздъхна. Нямаше как, тя имаше право да узнае от кого зависи животът й. А и едва ли щеше да издаде кой знае каква тайна на трофтите.

— Права си — родил съм се далеч оттук. Аз съм… кобра.

Очите й отново се разшириха.

— Кобра, значи? Не ми изглеждаш кой знае колко специален.

— И не бива да изглеждам — отвърна търпеливо Джони. — Да не искаш да го пише на челото ми?

— Де да знам. И друг път съм виждал разни да се представят за кобри — само за да направят впечатление или да изплашат хората.

— Доказателство ли искаш? — Тъкмо на това се надяваше, за да приключи по-бързо разговора. Той пъргаво скочи на масата и протегна ръка. Точно отсреща се виждаха няколко монитора, малко под нивото на очите. Джони се прицели, подхвърли едно „гледай внимателно“ на жената и задейства мълниехвъргачката.

Едно по-опитно око щеше да забележи, че светкавицата, озарила след по-малко от миг килията, беше съставена от два компонента — първо, лазерният лъч, бликнал от върха на пръста, който създаваше тунел от йонизиран въздух в пространството зад себе си, а след него и мощният електричен заряд, ударил право в стената. Най-впечатляващ от всичко беше оглушителният трясък, разтърсил металните стени на килията. Жената подскочи уплашено назад и извика нещо, което Джони не можа да долови заради последвалите сътресения.

— Стига ли ти? — попита я той, след като тътенът утихна.

Тя го погледна с разширени от уплаха очи и бавно кимна.

— И още как. Какво, за Бога, беше това?

— Мълниехвъргачка. Конструирана специално за изпепеляване на сложни електронни прибори. Върши чудесна работа, както сама виждаш. — Така беше, поне от този участък на стената вече нямаше да ги следят.

— Не се и съмнявам — тя въздъхна, за да прогони уплахата. — Значи истинска кобра. И как стана така, че те затвориха тук?

В първия момент наистина не знаеше какво да отвърне. Ако трофтите разберат, че е разкрил плановете им… Всъщност, присъствието й тук показваше, че вече са се досетили. Да й каже истината — че пришълците му предлагат да избира между предателството и възможността да й спаси живота?

Избра по-лесното, макар и временно решение, като побърза да смени темата.

— Щеше да ми разкажеш за тунела — припомни й Джони.

— Ох, вярно. Не, със сигурност е построен доста отдавна. Тук-там беше запазена предишната сигнална инсталация.

С други думи, приличаше именно на резервния изход, който търсеше. Само че трофтите вече знаеха за него.

— Добре ли го охраняват?

— Игла да хвърлиш, няма къде да падне. — Тя го погледна с безпокойство. — Да не си решил да се измъкнеш от там?

— И какво, ако е така?

— Че това си е самоубийство… И тъй като възнамерявам да съм до теб, не ми се ще да се пържим заедно.

Той я погледна, сбърчил вежди и едва сега осъзна, че тя се досещаше за доста повече неща, отколкото бе предполагал. С други думи, беше намекнала, че ще се постарае да не бъде в тежест, когато реши да бяга. И че не бива да се чувства отговорен за нейната безопасност.

Ако наистина беше толкова лесно, помисли си с горчивина той. Щеше ли да го разбере, в случай че предпочете да остане в килията, с което автоматически я обричаше на смърт?

Като че ли неусетно беше зачеркнал тази възможност. Бяха заедно съвсем отскоро, а ето че вече не можеше да гледа на нея като на поредната жертва на войната. Няколко разменени думи, усещането, че са другари по съдба — и всичко изглеждаше толкова различно. Каквото и да му струваше — живота и дори информацията, която врагът щеше да получи, — той вече знаеше, че ще се помъчи да я измъкне оттук. В края на краищата, трофтите щяха да спечелят от своя залог.

Джейми, ако някога узнаеш, сигурно ще се гордееш с мен, помисли си той. Въпреки войната, въпреки всичко, онова, на което са ме учили на Хърайзън от малък, е останало непокътнато. Ах, това глупаво благородство…