Тимъти Зан - Кобра

Прицелното устройство вече беше захванало целта и я следваше по цялата траектория на полета й, когато до съзнанието му достигнаха две неща: първо — че фигурата имаше съвсем човешки очертания и второ — че не се движеше със собствени сили. На прага за миг се мярнаха двама тежко въоръжени и бронирани трофти, сетне солидната преграда се хлопна с трясък, който отекна в тясната килия като гърмеж. Джони се изправи, заобиколи предпазливо масата и огледа своя нов съкилийник.

Или по-точно — съкилийничка. Беше се превила и стискаше с ръце удареното си коляно.

— Да пукнат дано тия надути пуяци — нареждаше тя. — Можех и сама да вляза.

— Всичко наред ли е? — попита Джони и я разгледа внимателно. Жената беше с няколко години по-възрастна от него, стройна, облечена по-скоро практично, отколкото с вкус. Освен раната на коляното, нямаше други следи от поражения.

— Нищо ми няма. — Тя се изправи и огледа килията. — Поне засега де. Защо ме натикаха тук?

— И аз това питам.

— Де да знаех. Скиторех си безгрижно по улица „Щрасхайм“, когато отнякъде изскочи патрул трофти и ме спря. Попитаха ме какво търся там, а след като им казах да вървят на майната си, те ме сграбчиха и ме довлякоха тук.

Джони едва сдържа усмивката си. В първите седмици след окупацията минувачите нерядко посрещаха появяването на вражеските патрули с порои от проклятия и цинизми, достатъчно беше да запазят равнодушно изражение и трофтите отминаваха без да разберат, че са обект на подигравки. Ала след като пришълците усвоиха тукашния език, окупираните бяха принудени да прибягват до далеч по-сложни и завоалирани словосъчетания, за да изразяват презрението си към тях.

Улица „Щрасхайм“. Дали не се намираше в южния край на Кранач, недалеч от индустриалната зона?

— А вие какво търсехте там? — попита я той. — Доколкото си спомням, този район е напълно безлюден.

Тя хладно го измери с поглед.

— Необходимо ли е да повтарям отговора, който дадох на трофтите?

Той сви рамене.

— Не си правете труда. Само питах. — Джони й обърна гръб и се намести обратно на масата. Какво го интересуваше, всъщност?

Освен това, струваше му се, че се досеща, защо я бяха пъхнали при него. В такъв случай, колкото по-малко контакти имаха, толкова по-добре. Какъв смисъл да се сближава с някой, с когото му предстои да умре.

Жената го наблюдава известно време мълчаливо, сякаш й на нея й беше хрумнала същата мисъл. После се доближи до масата.

— Хей… съжалявам — произнесе леко смутено тя. — Одеве бях малко уплашена, а в такъв случай мога направо човек да разкъсам. Отидох на „Щрасхайм“, защото се надявах да отмъкна разни електронни джунджурии от складовете. Човек трябва да яде, нали?

— Ако питаш мен, тия складове трябва да са ги обрали до шушка още преди години — погледна я Джони.

— Тия нещастници не знаят какво да търсят — сви рамене тя. — Нито пък къде.

— Ти да не работиш за съпротивата? — попита я ненадейно той. В следващия миг съжали за въпроса. Защо да й създава допълнителни неприятности?

Но тя само изсумтя презрително.

— Да не си изкукал? Изкарвам си прехраната с грабежи, а не с доброволни самопожертвования. — Очите й леко се разшириха. — Чакай малко… ама ти да не искаш да кажеш, че… Страхотно. Значи си се изтърсил тук, в имението на стария Тайлър, с лазер в едната ръка и граната в другата, а?

— Стария Тайлър ли? — прекъсна я той. — Кой пък е този?

— Ами че ние сме в неговото имение. Поне така ми се струва — тя се намръщи озадачено. — Ти не знаеше ли?

— Трябва да съм бил в безсъзнание, когато ме доведоха. Май ти също не си много сигурна.

— Защото първо ме отведоха в една сграда на няколко преки оттук. След това минахме по един подземен тунел, но малко преди да излезем под основната сграда мярнах за миг през вентилационната шахта фасадата на имението на стария Тайлър. А и да не бях го видяла, щях да се досетя, когато ме преведоха през вестибюла — да знаеш само колко пари са хвръкнали за мебелировката! Не може да сме другаде.

Имението на Тайлър. Името му беше познато от лекциите по история и география, които им изнасяше Ама. Просторна къща, обзаведена в псевдо-регински богаташки стил, разположена в южната част на града и построена в онези далечни дни, когато наблизо не е имало индустриална зона. Малко след инвазията притежателят й беше вложил огромни средства, за да я превърне в непристъпна крепост — както срещу извънземните, така и срещу евентуални крадци. После, естествено, трофтите се бяха настанили в нея, без бой, дали защото Тайлър ги беше допуснал доброволно, по силата на някакво споразумение или пък го бяха премахнали. Първото като че ли звучеше по-правдоподобно…