Тимъти Зан - Кобра

Стаята имаше твърде жизнерадостен вид за килия на осъден на смърт. За операционна пък беше прекалено празна.

Той вдигна глава и огледа металните пластини, които притискаха ръцете и краката му към масата. Не бяха белезници, по-скоро биохимични датчици, с възможност при нужда за инжектиране на опиати. Което означаваше, че трофтите следят непрестанно състоянието му. От това пък следваше, че се е събудил, само защото те са го пожелали.

Усещаше, че мъглата все още не е напуснала докрай съзнанието му, ала въпреки това си помисли, че са допуснали доста глупава грешка.

Първият му порив беше да се освободи с едно рязко задействане на сервомоторите, да прореже пантите с бронебойния лазер и да се разкара час по-скоро оттук. Спря го единствено привидната безразсъдност на положението.

Какво всъщност смятаха, че правят трофтите?

Каквото и да беше, вършеха го в противоречие със собствените си заповеди. Съпротивата беше заловила куриер със специални заповеди още преди няколко месеца, в една от които изрично се нареждаше всяка заловена кобра да бъде елиминирана незабавно или да бъде упоена с наркотици и аутопсирана. При последната мисъл стомахът на Джони се сви на топка, но той отново сдържа желанието си да си пробие път навън. Врагът никога не беше допускал подобна грешка. Това, което ставаше в момента, имаше съвсем конкретна цел.

Значи, трябваше да си отговори на въпроса — за какво им е дотрябвала една невредима, намираща се в съзнание кобра?

Разпит? Изключено. Над определен праг физическите мъчения щяха да задействат детонатора на саморазрушителното устройство в неговия енергоизточник, до същото щеше да доведе и употребата на някои определени лекарства. Може би размяна или откуп? Не, това беше смешно. Трофтите просто не разсъждаваха по този начин, пък и нямаше как да стане. Ще го оставят да избяга, за да го проследят до мястото, където се укриваха приятелите му? Също толкова смешно. Из града имаше скрити поне десетина напълно сигурни монофиламентни телефонни линии, с чиято помощ щеше да се свърже с Борг Вайсман, без да излага когото и да било на опасността от залавяне. Трофтите вече бяха опитвали подобна тактика с предишните заловени, а и да се проследи една специално обучена във всякакви техники на измъкване от „опашка“ кобра беше почти невъзможно. Не, оставеха ли му дори минимална възможност да избяга, той щеше да си проправи път с всички огневи средства, с които разполагаше.

С всички огневи средства. С огневите средства на кобра…

Джони огледа с разтуптяно сърце стените и тавана. Едва сега ги забеляза, тъкмо защото знаеше какво да търси. Помещението беше претъпкано с камери, микрофони и датчици.

Той отпусна глава назад, усещайки ледени тръпки по тялото си. Затова значи било всичко — за да съберат изчерпателна информация за всички оръжия и прибори, с които разполага една кобра. Което означаваше, че каквото и да го чака отвън, съществуваше поне малка надежда да премине жив през него.

В първия миг едва не се поддаде на изкушението. Ако наистина можеше да се измъкне, защо да не остави на трофтите да съберат нужната информация? И без това повечето вече го знаеха, а и някои неща можеха въобще да не разберат. Например, предварително програмираните бойни рефлекси — твърде малка част от тях не подлежаха на изменение, останалите варираха според обстановката. Най-много да узнаят какъв път ще избере всяка кобра, попаднала в подобна ситуация и нищо повече.

Но още от самото начало Джони знаеше, че размяната, която на пръв поглед му предлагаха, беше илюзорна. Някъде по пътя, който щеше да поеме, малко преди края, го очакваше неизбежно унищожение.

Нито една смъртоносна клопка не е неизбежна — обичаше да казва сержант Бей на далечния Асгард и Джони беше склонен да повярва в тези думи дори сега. Стига да имаше поне малка представа за онова, което дебнеше отвън. Не знаеше нито откъде ще дойде съкрушителният удар, нито познаваше разположението на сградата и местонахождението й на Адирондак.

Дългът налагаше да постъпи по единствения възможен начин. Той затвори очи, съсредоточи вниманието си върху невралната аларма и я програмира така, че да включи сервомоторите и да го освободи от оковите при първите признаци за въвеждане на ново лекарство в кръвта му. А дотогава… оставаше му само да чака.

И да се надява. Колкото и безсмислена да беше подобна надежда.

Седяха и слушаха, а когато Дойч приключи, вече знаеше, че не е успял да ги убеди.