Винс Флин: Лиценз за убиване

Рап върна ръжена в огъня и попита Абел:

— Разкажи ми за убийците, които си наел.

Германецът се поколеба и той посегна към ръжена отново.

— Те са мъж и жена. Срещнах се с тях в Париж. Никога преди не съм работил с тях.

— Откъде разбра за тях?

Абел пак се поколеба, но отговори:

— Рашид знаеше за тях.

Рап усети лъжата. Германецът бързо наведе глава, преди да отговори. Мич грабна ръжена, вдигна го до лицето му и после го заби в дясното му стъпало. Абел се разкрещя.

Рап каза на Коулман да донесе лед от кухнята и после се обърна към Абел:

— Предупредих те да не ме лъжеш. А сега ще повторя въпроса си. Откъде научи за убийците?

Лицето на германеца беше обляно в сълзи. Коулман се върна с леда, увит в кухненска кърпа. Рап леко потупа другото стъпало на нещастника и добави: — Последен шанс.

— Петров… Димитрий Петров.

Мич беше чел и досието на руснака.

— Твоят бивш шеф от КГБ.

Абел кимна.

Рап постави леда върху изгорения му крак.

— А сега ми кажи всичко, каквото знаеш за наемните убийци.

— Никога не съм виждал мъжа. Само разговарях с него. Той говореше перфектно френски и английски. Руският му не беше много добър.

Мич си спомни перфектния американски английски на непознатия от срещата им на пътя край къщата.

— За жената какво си спомняш?

— Много е красива. Черна коса, високи скули, много гладка и нежна кожа.

— Очите?

— Не ги видях. Тя изобщо не свали черните очила.

— Националност?

— Французойка. Почти съм сигурен.

Точно както предполагаше Рап.

— Мислиш ли, че са двойка? Че не са заедно само като делови партньори?

— Определено.

Рап замълча за момент.

Абел се изнерви. Даваше си сметка, че щом Рап измъкне необходимата му информация, за него това ще е краят.

— Държа да кажа, че не бях нищо повече от куриер. Никой не ми каза кого точно искат Рашид и Саид да убият. Само предадох плика на убийците.

Рап се обърна към Коулман:

— Защо не изнесеш другия ни приятел и не ни оставиш сами за минута?

Коулман хвана стола на саудитеца и го замъкна по дървения под и през вратата.

След като вратата се затвори, Абел каза:

— Много съжалявам за жена ти. Те стигнаха твърде далеч.

На Мич му се прииска да забие горещото желязо право в сърцето на Абел само защото спомена Ана.

— Само куриер, а?

— Точна така.

— Куриер, на когото са платили единайсет милиона долара.

Абел отново погледна надолу и настрани, след което вдигна очи към Рап.

— Моля те, повярвай ми. Аз само доставих плика. Нищо друго.

Рап стана и отиде в трапезарията. Коулман беше намерил бутилката с коняка „Луи XIII“. Като един съвременен пират, какъвто всъщност и беше, бившият „тюлен“ поиска да го запази. Рап му отговори уклончиво „може би“. Но сега му хрумна по-добра идея. Върна се до камината с красивата бутилка в ръката. Отвори я и се накани да отпие от нея. В главата му нахлуха мисли за жена му и за техния съвместен живот. И за детето, което никога нямаше да имат. Следващата му мисъл беше, че бъдещето им беше разбито и съсипано от този алчен никаквец, седнал в момента пред него.

Абел сериозно се притесни. Когато хора като Рап замълчаха, човек не можеше да очаква нищо добро от тях. Трябваше да поддържа разговора на всяка цена:

— И двамата сме професионалисти. Аз знам правилата. Професионалистът никога не убива жени и деца.

— Ти си бил копой от ЩАЗИ, който е отвличал хора срещу откуп. Не си бил никакъв професионалист. — Той надигна бутилката и отпи голяма глътка. Конякът мина гладко и само леко опари гърлото му. — На колко години е тази къща? — Огледа дървените мебели.

— Построена е през 1952 година — отвърна Абел.

Рап кимна.

— Обзалагам се, че на тази височина е доста сухо. — Наведе леко бутилката и част от коняка се изля върху дървения под и килима. Изля още.

— Какво правиш? — извика Абел.

— Подготвям твоята кремация. — Рап изля още върху килима до германеца, а после насочи струята по-близо до камината.

— Не! — изкрещя Абел. — Знам и още!

— Сигурен съм, че знаеш. Още лъжи. — Конякът стигна до пламъците и се запали. Огнената струя се плъзна от камината към килима. Рап се наведе и преобърна медния котел, пълен с подпалки. Дървата се разсипаха на пода и почти моментално се запалиха.

Абел не преставаше да крещи. Молеше за пощада.

— Не можеш да постъпиш така с мен!

— Напротив, мога — отвърна той и се насочи към вратата. Излезе навън и дори не благоволи да погледне назад. Дори не затвори след себе си. Въздухът само щеше да разпали огъня още по-силно.