Винс Флин - Лиценз за убиване

— Какво искаш, Милт?

— Казах ли ти, че нашият човек е пръснал сто двайсет и пет бона за чисто нов мерцедес само преди седмица?

— Не.

— Е, току-що го разбрах.

Рап се замисли и поклати глава.

— С какво трябва да ме впечатли това? — попита.

— Още с нищо. Няма ли да ме попиташ как го разбрах?

— Милт, как разбра?

— Благодаря ти, че ме попита. Всичките суперлуксозни коли имат монтирани Джи Пи Ес устройства. Проникнахме в базата данни на компанията „Мерцедес“, вкарахме номера на колата, който взехме от шофьорската книжка, и се натъкнахме на Джи Пи Ес-локатора на колата. Предадох данните на АНС и те сутринта направо ми поднесоха на тепсия местонахождението на колата.

— Чакай да се сетя… паркирана е на международното летище на Виена.

— Не. Всъщност беше паркирана в Цюрих, но преди шест минути потегли на път.

— Накъде е тръгнал?

— Казаха ми само, че е на юг. Извън града.

Рап добре познаваше Цюрих и се опита да си представи какво се намира на юг от града. Езерото беше точно на юг. Всичко останало се намираше на изток и на запад от него.

— Колата на югоизток или на югозапад е тръгнала?

На Милт му трябваха няколко секунди, преди да отговори:

— На югозапад.

Това означаваше, че е тръгнал или към Австрия, или към Италия.

— Милт, аз тръгвам натам. Намери ми бърз хеликоптер и разбери с какви хора разполагаме на място в Цюрих.

Изключи радиостанцията и погледна към Коулман. Посочи към саудитеца на пода:

— Той идва с нас. Кажи им да върнат кашона горе и веднага да свалят него в микробуса.

Абел не се притесняваше за проследяващи устройства. Колата беше нова и беше престояла в гараж. Невъзможно беше някой да е разбрал, че я е държал там. Въпреки всичко шпионската му природа го накара да прояви известна предпазливост. На излизане от Цюрих два пъти слиза и се качва на аутобана. След като се увери напълно, че никой не го следи, полетя напред като ракета. Мощният четиристотин деветдесет и три конски сили двигател изстреля сребристия мерцедес по швейцарския аутобан със скорост, достигаща на моменти до двеста и петдесет километра в час. Но само на правите отсечки. Полицията гледаше снизходително на бързото каране, но не и на безразсъдното. Когато магистралата отстъпи място на планинските проходи, виещите се и стръмни шосета, трябваше значително да намали. Пътуването от Цюрих до Блуденц му отне два часа и четирийсет и седем минути.

Абел влезе в спокойното градче и веднага беше обзет от ужасна меланхолия. Той обичаше това място. Стана му тъжно, че ще трябва да се лиши от неговите обикновени удоволствия и приятни изживявания само заради някакъв саудитец садист и някакъв побъркан американец. Импулсивно спря колата пред малък магазин за хранителни стоки. Беше гладен и нямаше да е лошо да си напазарува от любимите си храни. Звънецът на вратата оповести за влизането на новия клиент. Абел вдиша от ароматите. Сладкарските изделия, месата, прясното кафе… това място беше истински рай. Продавачът стоеше на поста си до щанда, завързал на кръста чисто бяла престилка. Абел го изгледа внимателно, за да види реакцията му. Ако в града бяха идвали непознати и бяха питали за него, щеше да разбере по лицето му. Кой знаеше на какво бяха способни американците? С тяхната нова война беше много вероятно да уведомят Интерпол и полицейските служби в Швейцария и Австрия.

Продавачът му се усмихна топло. Погледна го в очите и макар да не го познаваше, му каза, че се радва да го види отново. Абел облекчено въздъхна. Засега беше една крачка пред своите преследвачи. Взе кренвирши, зеленчуци, кашкавал, мляко, прясно кафе, малко сладки и яйца. Когато плати за покупките, вече реши да пренощува тук. Знаеше, че не бива, но също така знаеше, че ще се наслади на любимата си алпийска хижа за последен път.

Абел потегли със сребристия мерцедес нагоре по планинския завой с отворен люк на покрива и със свалено стъкло. Навън беше хладно, но беше толкова приятно да вдишва от чистия планински въздух. Щяха да му липсват величествените панорами и идиличната атмосфера на селцето. Само да имаше някакъв начин да се скрие тук, в Алпите с надеждата, че никой няма да го намери. Петров обаче знаеше за това му убежище, а американците рано или късно щяха да разберат, че руснакът му е бил ръководещ офицер през всичките години, когато Желязната завеса още разделяше Европа.

Абел се замисли за миналото и се запита къде е направил грешка. Дали когато се съгласи да поеме задачата от Саид? Или когато упражни натиск върху убийците и ги заплаши да ги убие? Тогава му се струваше единственият възможен начин за действие, но сега намираше постъпката си за глупава и провокирана от емоционалното му състояние. Нямаше никаква представа кои са те, а те знаеха доста за него. Сега беше ясно, че са реагирали отбранително. Той ги беше заплашил, а те, вместо сами да тръгнат да го преследват, както се закани мъжът, са насъскали по следите му ЦРУ и онова чудовище Мич Рап. От тяхна страна това беше брилянтен ход — ход, който Абел с всичките си претенции би трябвало да предвиди. Втората му грешка беше, че остави парите в сметките си. Трябваше да ги премести. Като си помислеше, че се е оставил единайсетте милиона да му се изплъзнат, и го заболяваше сърцето.