Дейвид Морел: Шпионинът, който дойде на Коледа

Един тийнейджър мушна хартиена торба в клуп, завързан към голям балон. В торбата гореше свещ и балонът полетя нагоре въпреки сипещия се от небето сняг.

Коледните певци пееха: О, чудодейна звезда…

Внезапно едър мъж с шапка на Дядо Коледа се блъсна в лявата ръка на Каган. Болката, която го прониза, беше толкова силна, че той едва се сдържа да не изстене. В първия момент се уплаши, че го нападат, но тромавият мъж се изгуби с тежка стъпка в тълпата. Въпреки това, Пол знаеше, че съвсем скоро ще се сблъска с преследвачите си. Усещаше, че се приближават и затягат примката.

Като се стараеше да не издава страха си, с напрегнати докрай сетива той огледа хората пред себе си и празнично осветените художествени галерии. Снегът се сипеше по голата му глава, той потрепери от студ. Прииска му се да нахлупи качулката на шубата, но не посмя да ограничи полезрението си.

Не мога да рискувам да пропусна възможен изход. Трябва да намеря къде да се скрия.

От лявата си страна видя тясна улица, която водеше до скупчени една до друга галерии, около чиито коледни лампички трептяха ореоли от снежинки. Каган продължи напред. Вдясно забеляза улица, тясна като Кениън Роуд и почти толкова претъпкана с хора, от двете страни на която горяха открити огньове. Усещайки как студът прониква през частично смъкнатия цип на връхната му дреха, той едва не зави по нея.

Нещото, което криеше под шубата си, се размърда.

Не — реши Каган. — Това не е улицата, която търся. Там няма да сме в безопасност. Трябва да намерим друг път.

Ние.

Тежестта на думата го стъписа.

Води ни към съвършената светлина…

Като потръпваше от болката в ръката си, той притисна бебето към гърдите си и го понесе през завесата от сняг.

— Пол, в досието ти пише, че родителите ти са станали учители по бойни изкуства.

— Намериха заместител на гимнастиката. Накрая получиха черни колани по карате. Като се има предвид страхът им от Съветския съюз, това беше доста полезно умение. Разбира се, никога не вземаха участие в състезания. В този спорт също имаше твърде голяма опасност от публичност.

— Междувременно от Държавния департамент са им купили малка къща на мястото, на което са искали да живеят — в Маями.

— Да, сър. Те се преместиха там, след като изкараха интензивен курс по английски език. Минаха години, но така и не можаха да се освободят напълно от руския си акцент. Затова разговаряха рядко с външни лица. А когато ги питаха откъде са, прибягваха до измислената история, която им бяха съчинили от Държавния департамент, и казваха, че са деца на руски имигранти. Кой знае колко чуждо им е изглеждало всичко, колко объркани и ужасени са били, и всичко това, защото майка ми не е искала руснаците да я принудят да направи аборт. Помислете си — били са само на осемнайсет. Очевидно бе, че не биха могли да си позволят къщата, в която живеехме, затова се преструваха, че са я взели под наем. А когато ги питаха защо са се оженили толкова млади, изкривяваха леко истината и казваха, че майка ми е забременяла и са ги принудили да се оженят. Естествено бяха се оженили по собствено желание, но като представяха по този начин нещата, хората се чувстваха неловко и спираха да им задават лични въпроси. Родителите ми не са разбирали от нищо друго, освен от гимнастика, затова от Държавния департамент са се постарали да осигурят на баща ми работа в озеленителна компания. Когато съм бил бебе, майка ми е стояла вкъщи през деня и ме е гледала. А нощем ме е гледал баща ми, докато тя е чистела офиси.

— Американската мечта. Пол, в досието ти пише, че са те водили със себе си на уроците по бойни изкуства. Взел си черен колан, когато си станал на петнайсет.

— Вярно е. И аз като родителите ми не се състезавах. Не исках да привличам внимание.

— Добър инстинкт за шпионин. Как те вербуваха?

— От Държавния департамент поддържаха контакт с родителите ми, за да са сигурни, че няма да имат проблеми. Очевидно хората от разузнавателния им отдел са видели потенциал в мен, защото се придържах към измислената история и играех добре ролята, която ми бяха дали.

— Защо родителите ти не са ти разказали същите лъжи, които са разказвали на всички останали? Така никога нямаше да научиш за истинския им произход. И нямаше да си принуден да играеш роли.

— Казаха ми, че се нуждаят от още един чифт очи и уши, които да бдят за евентуална заплаха. Но мисля, че причината беше друга. Мисля, че имаха нужда от някого, с когото да могат да споделят тайните си. Живееха доста самотно. През последната ми година в гимназията един офицер от разузнаването дойде вкъщи и предложи да плати всичките ми разходи, ако се съглася да продължа образованието си в Промишлена академия „Роки Маунтин“ до Форт Колинс, Колорадо. Това беше изключително предложение. Родителите ми не можеха да си позволят да ме изпратят в колеж. Беше ми обещана работа, след като се дипломирам.