Дейвид Морел: Шпионинът, който дойде на Коледа

Продължаваше да държи бебето на сигурно под шубата си. Върху един гараж от дясната му страна имаше мъждива лампа, но светлината й беше достатъчна, за да види, че снегът е утъпкан от други хора, отивали в същата посока. Добре — помисли си. — Един чифт следи би привлякъл внимание, особено ако крачките са по-широки, като от някого, който е тичал.

Зърна една барака и се изкуши да се скрие зад нея с надеждата да направи засада на преследвачите си. Но рискът да не ги види навреме беше прекалено голям. Да улучиш мишена по време на престрелка беше достатъчно трудно и през деня, камо ли нощем при снеговалеж. Освен това, колко точна би могла да е стрелбата му при сегашните обстоятелства? Придържайки бебето с ранената си ръка, щеше да е принуден да стреля само с другата. Можеше да се разтрепери от студ и да пропусне целта. А и преследвачите му бяха няколко, беше сигурен в това. Можеше ли да се надява, че ще успее да ги изненада всичките?

Да, имам много основания да продължа нататък реши той.

От лявата му страна изникна уличка, която се виеше между ниски постройки. Бебето отново го срита. Каган зави, но почти веднага се озова пред дървена стена.

Обзет от паника, той прокара ръка по стената и откри пролука, достатъчно широка, за да се провре през нея. Докато пълзеше, усети под коленете си твърдия ръб на затрупана под снега дъска. Щом се озова благополучно от другата страна на стената, вдигна дъската и запуши отвора.

Видя, че се намира в слабо осветен вътрешен двор и огледа ниските кирпичени стени, които го заобикаляха. В някои от околните къщи блещукаха приглушени от снега светлини. Видя неясните очертания на храсти, накичени с коледни лампички. От сипещия се сняг нощта изглеждаше синя и въздухът отразяваше светлината, като правеше възможно да се видят следите от стъпки, които водеха до някои от къщите.

Каган продължи да върви. Стигна до тясна уличка, където се изправи отново пред дилемата накъде да поеме. Сякаш беше попаднал в лабиринт.

Изглежда бебето беше усетило вълнението му. Когато погледна надясно, усети ритане и тръгна в тази посока.

От двете страни на уличката проблясваха празнични украси зад огради от отвесни дървени колове, свързани с хоризонтални пръти. Каган беше научил от вестника на Санта Фе, че местните жители ги наричат койотови огради. Навремето ги бяха използвали да държат койотите настрани, а тези животни и до ден-днешен се срещаха често в покрайнините на града.

Каган се замисли за един друг вид хищници. Преследвачи.

Щеше да му е нужно нещо повече от ограда, за да задържи тези убийци далеч от себе си.

— Пол, какво знаеш за Брайтън Бийч?

— Намира се в Бруклин, до Кони Айлънд, сър. Това е седалището на руската мафия в САЩ.

Точно така. През 1917 г. много руснаци имигрирали там, за да избягат от комунистите. През деветдесетте години, след разпадането на Съветския съюз, броят им нарасна още повече и започнаха да го наричат Малката Одеса. Сред тези руснаци има гангстери, които преди това са били в редиците на КГБ или Съветската армия, където са придобили особено опасни умения.

Възможно е италианските мафиоти да ни се струват толкова романтични, че да си ги представяме като Марлон Брандо и Ал Пачино в „Кръстникът“, но руските гангстери са съвсем различни. Социопати е твърде слабо казано за тях. Те нямат никакви скрупули, никакъв морал, никакъв кодекс на честта. Готови са на всичко за пари. Прекрачват всички граници, а бруталността им е нечовешка.

Един италиански мафиот може да бъде обзет от патриотични чувства и да откаже, ако, да речем, терористи от Близкия изток му предложат пари, за да вкара в Съединените щати пратка гранатомети или мръсна бомба 3 3 Бомба, която при избухването си отделя радиация. — Б.пр. .

Но руските гангстери ще вземат парите, ще свършат работата и просто ще си тръгнат, когато експлозиите започнат.

— Коул, наблюдавай през прозореца — каза майката на момчето. — Искам да ме предупредиш, ако видиш баща ти да се връща. Коул се подчини и се загледа в полумрака. Светлината на коледните лампички от външната страна на входната врата се отразяваше в снега и се виждаше, че улицата е пуста. Той чу как майка му вади куфари изпод леглото в спалнята. Разнесе се шум от отваряне на чекмеджета и местене на дрехи.

Момчето намести очилата си, като се опитваше да фокусира погледа си. Гадеше му се от напрежение. Дори и да видеше, че баща му се връща вкъщи, с какво щеше да им помогне това? Можеше да извика, за да предупреди майка си. И какво? Вратите бяха заключени, но баща му имаше ключ. Рано или късно щеше да влезе, не можеха да го спрат. И как щеше да реагира при вида на пълните с дрехи куфари?