Дейвид Морел: Шпионинът, който дойде на Коледа

— Офицерът даде ли да се разбере, че това е училище по шпионаж: и че ти предлага да станеш агент?

— Беше повече от красноречив. Той смяташе, че бих могъл да помогна за прекратяването на репресии срещу хора като родителите ми, които живееха в страх дори и след като бяха дошли в Съединените щати.

— Отлична пропаганда. Впечатлен съм.

— Той беше първокласен вербовчик. Знаеше колко задължен се чувствам на родителите си. В крайна сметка те бяха рискували всичко заради мен. Израснах в дом, изпълнен със страх. Бях закърмен с омраза към руснаците и всички други, които карат хората да се чувстват толкова изплашени, колкото се чувствах аз. Офицерът избра най-добрата тактика. Попита ме дали искам да си им го върна. Попита ме дали искам да направя света едно по-добро място.

— И ти отиде в Промишлена академия „Роки Маунтин“. Бях студент там преди двадесет години. Връхлетяха ме цял куп спомени.

— Той ми обеща, че няма да скучая.

Момчето стоеше до прозореца на всекидневната и наблюдаваше падащите снежинки. Зад гърба му се понесе мелодията на „Звънете, камбанки“, но вместо да го развесели, както обикновено, песента само засили чувството за празнота, което изпитваше. Когато свали очилата си и избърса очите си, чу стъпки — майка му беше излязла от спалнята и вървеше по коридора към всекидневната. Момчето се обърна и видя, че тя продължаваше да притиска с дясната си ръка кърпата с лед към бузата си.

Сега беше облечена в червена рокля. Платът беше лъскав и гладък на вид. Роклята беше с дълга разкроена пола. Червеното подчертаваше русата й коса и извика в съзнанието му образа на ангела от украсата на коледната елха.

— Много е хубава — рече момчето.

— А ти си мил, както винаги. Накуцвайки, Коул я последва в кухнята. Стоплиха оризово мляко за какаото, защото момчето имаше непоносимост към кравето мляко. Имаше точно колкото да се напълнят две чаши. Майка му пусна няколко бонбона от бяла ружа в димящата течност.

— Виждаш ли, все още можем да си направим парти.

— Няма да му позволя да те нарани отново — закле се Коул.

— Не се притеснявай, няма да ме нарани. — Тя стисна ръката му. — Няма да му дам друга възможност. Тази вечер ще си съберем багажа и ще се махнем. — Изгледа го изпитателно. — Ще се справиш ли, ще можеш ли да напуснеш баща си?

— Не искам да го виждам повече.

— Това не е най-добрата ни Коледа, а?

— На кой му пука за Коледа?

— Извинявай. — Тя сведе очи към масата и остана мълчалива за няколко секунди. — Ключовете за колата са у него. Ще трябва да вървим пеша.

— Ще се справя.

— Можем да тръгнем още сега, но Кениън Роуд е блокирана и на улицата сигурно има толкова много хора, че няма да успеем да си хванем такси. — Тя погледна към счупения телефон на плота. — А и няма как да си извикаме оттук. Ще отворят Кениън Роуд след десет часа. Тогава ще тръгнем. Ще намерим някъде телефонен автомат. Но ако дотогава снегът не спре, ще има още много хора, които ще искат да си хванат такси. Може да ни се наложи да чакаме дълго време. И понеже е Бъдни вечер, хотелите ще бъдат пълни. Не знам къде бихме могли да пренощуваме. Тя се помъчи да не гледа към по-късия му крак. — Коул, сигурен ли си, че ще се справиш с една дълга разходка?

— Няма да ни бавя. Обещавам.

— Знам, че няма. Ти си най-силният син, за когото една майка би могла да мечтае.

Сега вече всичко ми е ясно — помисли си Андрей, като си пробиваше път през тълпата. От мишената го деляха осем души.

Маскираните контейнери с гранатомети от ерата на Съветския съюз, които митничарите бяха открили, че се внасят тайно през доковете на Нюарк. Гостите от Близкия изток, които бяха заловени от бреговата охрана, преди да успеят да ги оставят на брега на Лонг Айлънд една безлунна нощ.

Повечето операции бяха минали по план. Провалите не следваха някакъв определен модел. А Пьотър бе изпълнявал всяка задача с такъв плам, вършейки каквото му се нареди — независимо колко брутално бе то, — че никой не го бе заподозрял.

Аз поне, със сигурност — помисли си Андрей.

Въпреки че ботушите му с дебели подметки с грайфери бяха непромокаеми, почувства как в тях се просмуква студ. Но това неприятно усещане беше нищо в сравнение с болезненото измръзване от долнокачествените шушони, които бе носил по време на зимните маршове в руската армия.

Нашето подразделение беше Спецназ — помисли си с гордост и горчивина. — Елитно. Заслужавахме по-добро отношение.