Дейвид Морел: Шпионинът, който дойде на Коледа

— Толкова ги беше страх, че агенти от КГБ ще ни докопат посред нощ, че ме възпитаха да се съмнявам във всички, да проучвам всичко, като отида някъде, и да се оглеждам за някого, който изглежда подозрителен. Докато растях, смятах, че това е нормалният начин на живот — винаги да пазиш тайна.

— Значи за теб е било напълно естествено да станеш шпионин.

— Коул повръща — каза мъжът по телефона, като се стараеше да звучи непринудено. — Някакво стомашно неразположение. Опасявам се, че няма да можем да дойдем на празненството… Да, аз също съжалявам. Ужасен начин да прекараш Бъдни вечер… Ще му кажа, благодаря.

Той натисна бутона, после взе чука от плота и разби телефонния апарат на парчета. Точно както бе направил с телефона в кабинета си и с този в спалнята.

В кухнята се разхвърчаха парчета пластмаса.

— Ето — каза мъжът неуверено. Той пусна чука, отвори дамската чанта, която лежеше на плота, извади от нея мобилен телефон и го мушна в джоба на палтото си.

— Това ще оправи всичко. — Пресече кухнята и отвори страничната врата с такъв замах, че вътре се посипа сняг. Докато снежинките се сипеха върху жената, просната на пода, той изхвръкна навън и затръшна вратата след себе си.

Притиснато до кухненския шкаф, момчето бе толкова потресено, че за момент остана безмълвно. Най-накрая успя да извика:

— Мамо? — Сълзите пареха в очите му. — Добре ли си? — Пристъпи към нея. Въпреки че токът на дясната му обувка беше по-висок от този на лявата, не можеше да компенсира напълно по-късия му десен крак и то леко накуцваше.

Коленичи до жената и докосна ръката й, усети мокротата на снега, който се бе стопил.

— Ще… — Майка му си пое дълбоко въздух и на мери сили да се изправи до седнало положение. — Ще… се оправя. — Пипна с дясната си ръка бузата си и потръпна от болка. — Ще ми донесеш ли… няколко кубчета лед, скъпи? Сложи ги в кърпата за подсушаване на чиниите.

Движейки се бързо, независимо от куцукането си, момчето грабна кърпата от плота и отиде до двукрилия хладилник. Отвори фризера и бръкна вътре. Пръстите му се смръзнаха от ледените кубчета.

Докато майка му с охкане се мъчеше да се изправи, то уви кубчетата в кърпата и забърза към нея.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Винаги ми помагаш. Не знам какво щях да правя без теб. — Жената притисна кърпата с леда до бузата си. Кръвта от устните й изцапа плата.

Отвън се чуваше музика. Приятен мъжки глас пееше „Дядо Коледа пристига“. Цепениците пропукваха в камината във всекидневната. Лампичките блестяха на елхата. Под нея лежаха подаръците, обвити в разноцветна хартия.

— Да се обадя ли в болницата? — попита момчето.

— Телефоните са счупени.

— Мога да изляза на улицата и да намеря уличен телефон или да помоля някой съсед.

— Недей. Искам да стоиш близо до мен.

— Но бузата ти…

— Ледът ще ми помогне.

Момчето погледна намръщено към почти празната бутилка уиски на плота.

— Той обеща.

— Да — каза жената, — обеща. — Тя отново пое дълбоко въздух. — Е… — добави, като се изправи, събирайки сили, — няма да му позволим да съсипе нашата Бъдни вечер. Аз ще… — Жената се помъчи да измисли нещо. — Знаеш ли какво? Ще направя по чаша горещо какао.

— Мамо, трябва да седнеш.

— Добре съм. Единственото, от което се нуждая, са няколко аспирина.

— Нека аз да направя какаото.

Все така притиснала леда до бузата си, тя се вгледа в него.

— Да, наистина не знам какво щях да правя без теб. — Като се усмихна, бузата отново я заболя и жената пак потръпна. После сведе очи. — Роклята ми… — По зеления плат се виждаха петна от кръв. — Не мога да прекарам Бъдни вечер в този вид. По-добре да облека нещо друго.

Момчето се загледа след нея, докато тя колебливо мина през всекидневната, после през коридора и влезе в банята отляво.

Започна нова мелодия. Снежният човек Мразко.

Коул влезе с накуцване във всекидневната и впери поглед в елхата. После се извърна надясно към големия панорамен прозорец и се загледа в сипещия се сняг.

Очите му бяха пълни със сълзи и виждаше размазано през очилата. Въпреки това, веднага забеляза стъпките, които баща му бе оставил в снега, докато бе прекосявал предния двор, за да излезе през портата. Уличката от другата страна на оградата беше пуста. В стъклото на прозореца безрадостно се отразяваха светлините на елхата във всекидневната.

Той обеща — помисли си момчето. — Той обеща!

Андрей се придвижи по-напред в тълпата, сега ги деляха само десет души. Снегът продължаваше да вали, замъглявайки светлината на свещите, които горяха в хартиените си торби по протежение на улицата, сгъстяваше мрака и му осигуряваше прикритие.