Дейвид Морел: Шпионинът, който дойде на Коледа

Мъжът стигна до отсрещната страна на улицата, зави надясно и мина покрай звезда от лампички, закачена пред огромната витрина на една художествена галерия. Андрей се промъкна малко по-близо — сега го деляха само тринадесетина души, — като избягваше да прави резки движения или да привлича внимание и с това да накара жертвата да погледне назад. Въпреки че мъжът продължаваше да върви стабилно, Андрей знаеше, че лявата му ръка е ранена, защото висеше някак отпусната до тялото му. Спускащият се мрак и множеството стъпки скриваха кървавите следи, които оставяше по снега.

„Скоро ще се умориш“ — помисли си Андрей, изненадан, че мъжът все още не е изтощен.

Изведнъж той се сепна от червените и сини светлини, които проблеснаха пред него. Независимо от празничната украса наоколо, бе невъзможно да ги сбърка с коледни лампички. Отразени от сипещия се сняг, светлините идваха от покривите на две полицейски коли, които блокираха достъпа до Кениън Роуд. На белите им врати с големи червени букви пишеше: ПОЛИЦИЯ САНТА ФЕ.

Той изопна рамене.

„Дали търсят нас? Дали са открили труповете?“

Двама яки полицаи, облечени в дебели шуби, стояха пред колите и потрепваха с крака в опит да се стоплят. Сковани от студа, те вдигаха бавно лява ръка и правеха знак на колите, идващи от „Пасео де Пералта“, като предупреждаваха шофьорите да продължават напред и да не влизат в Кениън Роуд.

Една жена каза загрижено:

— Защо ли е тук полицията? Сигурно се е случило нещо. Може би ще е най-добре да стоим настрана.

— Няма нищо страшно — увери я нейният спътник. — Полицията всяка година блокира Кениън Роуд. На Бъдни вечер колите нямат право да минават оттам. Разрешено е само за пешеходци.

Андрей видя как Пьотър заобиколи полицейските коли и се смеси с празничната тълпа на Кениън Роуд, като гледаше полицаите да не го забележат. Явно отегчени, те не му обърнаха никакво внимание.

Да, само контролират движението — реши Андрей. — Положението скоро ще се промени, но дотогава ще съм получил това, което искам, и ще съм далече оттук.

Почуди се защо Пьотър не бе изтичал при полицаите за помощ, но след минута размисъл разбра.

Копелето знае, че нищо няма да ни спре да си върнем откраднатото. С пистолети в кобурите, тези две ченгета няма да имат шанс, ако ги нападнем.

Като погледна напред, забеляза, че тълпата ставаше още по-гъста, защото улицата се стесняваше. Санта Фе бе малък град с около 70 000 жители. Преди да му възложат задачата, Андрей бе проучил централната зона и знаеше, че Кениън Роуд има малко пресечки. Улицата му напомняше на фуния.

Сега всичко ще се случи бързо — помисли си той. — Ще те пипна, приятел. Който и да си ти.

Полезрението на Андрей се стесни още повече, фокусирайки се почти изцяло върху гърба на Пьотър, където възнамеряваше да забие куршума си. Като се престори, че се възхищава на коледната украса, той подмина примигващите светлини на полицейските коли и влезе в зоната, където смяташе да извърши убийството.

Напрегнал всичките си сетива, мъжът, наречен Пьотър, виждаше много ясно всичко около себе си.

От двете страни на Кениън Роуд се издигаха най-вече едноетажни сгради, повечето от които бяха построени в стил пуебло — плоски покриви, заоблени ъгли, гипсова мазилка в землист цвят — и притежаваха особено очарование за туристите. По-голяма част от сградите бяха превърнати в художествени галерии, което превръщаше улицата в едно от най-известните средища на изкуството в Съединените щати.

Тази вечер фасадите бяха озарени от безбройните трептящи светлини на свещите, наричани от местните фаралитос, които бяха наредени край алеите в книжни торби, пълни с пясък. Някои от свещите бяха съборени от невнимателни пешеходци и книжните им торби се бяха подпалили, но повечето бяха невредими и сипещият се сняг не бе угасил мъждукащите им пламъчета.

От двете страни на пътя горяха огньове, известни в Санта Фе като луминариас, които току изпращяваха. Пьотър се стряскаше от пукането, защото приличаше на пистолетни изстрели. Цепениците, които горяха в тези огньове, бяха от борови дървета — така наречените пиньос — и ароматният им пушек напомняше на уханието на тамян.

Нещо много се отнесе — каза си той, опитвайки се да не обръща внимание на болката в ръката си. — Забрави за проклетия пушек! Не се разсейвай! Намери начин да се измъкнеш оттук!

Истинското му име беше Пол Каган, но през годините беше използвал още много имена на различните места, където се бе озовавал. Тази вечер беше решил да бъде себе си.