Дейвид Морел - Шпионинът, който дойде на Коледа

Андрей си бе спомнил нещо, на което го бе научил един войник — един от многобройните любовници на майка му — веднъж, когато ги беше завел на лов. Войникът се бе надявал, че експедицията ще впечатли майка му. Неговото подразделение беше едно от първите, които изпратиха в Афганистан през 1979, и Андрей така и не го видя повече. Но понеже двамата с майка му живееха близо до съветска военна база, скоро войникът беше заменен от много други и те бяха единствените бащи, които бе имал някога.

Той никога не забрави тази ловна експедиция. Войникът го бе научил на нещо, което се беше оказало важен житейски урок. Едно ранено животно ще бяга, докато слабостта не го накара да си потърси скривалище. И ще се бие едва когато е притиснато в ъгъла.

Каган крачеше тежко през мястото, което все повече му заприличваше на лабиринт. Заради тихия шепот на падащите снежинки му се струваше, че нещо не е наред със слуха му, сякаш бе попаднал в една от онези стъклени топки, които при разтърсване създават илюзията за снеговалеж. Все още не можеше да рискува да си нахлупи качулката и да ограничи периферното си зрение, затова снегът продължаваше да се трупа върху главата му. Той го изтърсваше от време на време. Въпреки това, скалпът му вече започваше да замръзва.

Следите от стъпки на земята пред него намаляваха все повече, като се отклоняваха към топли и уютни домове, разположени зад огради и зидове. Скоро щяха да останат само неговите следи. Пол се молеше снегът да ги затрупа, преди преследвачите му да открият накъде е тръгнал.

Бебето се размърда под шубата му, а той потрепера и си помисли:

Рискувах живота си заради теб. Можех да си тръгна и да изчезна. Бог ми е свидетел, че бях готов. Преживях повече неща, отколкото някой може да си представи. Изобличих терористични заплахи, които никой не е и сънувал.

Но, за да не разваля прикритието си, извърших неща, които никой не би трябвало да прави, дори и насила.

Той си спомни за удара с пистолет, който беше нанесъл на онзи служител в денонощния минимаркет в Бруклин. Беше искал да демонстрира жестокостта си пред Андрей, който — знаеше много добре — го беше проследил и го наблюдаваше от другата страна на улицата.

Служителят беше прекарал две седмици в болница.

Помисли си за онзи собственик на ресторант, чиито предни зъби беше извадил с клещи — паханът бе пожелал да го накажат, защото не му беше върнал навреме един заем. Писъците на мъжа не бяха успели да заглушат тракането, което издаваха зъбите, когато Каган ги пускаше един по един на земята.

Спомни си за краката, които беше чупил, и за домовете, които беше подпалвал, за спирачките на коли, които беше повреждал, и за чешмите, които беше пускал посред нощ, за да наводни сгради, чиито собственици бяха отказали да платят исканата сума. Бяха го карали да доказва непрекъснато лоялността си към пахана, да върши все по-брутални неща, за да влезе в кръга на най-доверените му хора и да потърси връзка между терористите от Близкия изток и руската мафия.

Припомни си как ръководителите на мисията му отказваха твърдо да го отзоват. Винаги имаше някаква по-голяма, по-опасна операция, която искаха да проучи. Изглежда, бяха решили мисията му да продължи вечно, независимо че затъваше все по-дълбоко в ада.

Стига толкова — каза Каган наум на бебето. — Всичко свърши. Сложих край заради теб. Дали развалих прикритието си, защото исках да се махна, или го направих, защото ти го заслужаваш?

Беше толкова изтощен, че когато невръстното дете се размърда, почти повярва, че то иска да го увери, че е постъпил правилно. Ей богу, дано да е така.

Той се взря напред през мрачното було на снега и забеляза, че пред него вече има само един чифт следи от обувки.

И което беше още по-лошо, следите водеха в обратна на неговата посока. Освен това бяха затрупани наполовина със сняг.

Ще ме проследят лесно — помисли си Пол и усети, че потръпва.

Внезапно, замаян от загубата на кръв, залитна. Усещайки ритването на бебето под шубата, той го притисна със здравата си ръка и разпери ранената, за да запази равновесие. Изпъшка от болка, но поне не падна.

Дъхът му излезе под формата на няколко бели облачета. От студения планински въздух устата му бе пресъхнала. Каган тръгна отново напред, като вървеше край отпечатъците от стъпки с надеждата, че така преследвачите му ще си помислят, че някой е излязъл от къщи, за да разгледа украсата на Кениън Роуд и после се е върнал обратно; че двата чифта следи принадлежат на един и същи човек.