Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Не обръщайте внимание на женските, ако ви е мил животът! Не ги поглеждайте, дори да ви предизвикват и подмамват! Странни игрички се играят тук, в Кабасас. При най-малкия намек за възхищение ще нададат вой и ще дотичат стотина женоря, за да се нахвърлят с писъци и ножове върху нещастника.

— Хм — изсумтя Рейт. — А мъжете?

— Ще ви спасят, ако могат, и ще прогонят жените с бой, което май им доставя удоволствие. Изглежда, това е начинът да се ухажват тук. Когато един мъж си хареса жена, издебва я и я насинява от бъхтене. Никой не си и помисля да се намеси. Почне ли да я налага, жената се оставя на милостта му. Доста болезнен начин да си намериш половинка.

— И неудобен за двете страни — подсмихна се Рейт.

— Именно. Неудобен и перверзен. Но така си живуркат в Кабасас. Докато сме тук, обръщайте се към мен за съвет. Първо, определям хана „Морски дракон“ за база на нашата операция.

— Едва ли ще останем толкова дълго. Защо не идем направо на пристанището да потърсим кораб, който ще прекоси Парапан?

Зарфо подръпна дългия си черен нос.

— Толкова лесно ли си мислите, че ще бъде? Ще останем тук поне две седмици. Да си починем, да се огледаме…

— Ти ли ще платиш за стаята си?

Зарфо повдигна обидено вежди.

— Както знаете, аз съм беден човек. Всеки мой секвин е изкаран с труд и пот. В начинание като нашето, в което участват различни хора, разчитам на щедростта и благоразположението на другите.

— Довечера — заяви Рейт — ще останем в „Морски дракон“. А утре напускаме Кабасас.

Зарфо изръмжа сърдито.

— Не е моя работа да обсъждам намеренията ти. Хм… Доколкото разбирам, смяташ да пристигнеш в Смаргаш, да наемеш екип от техници и да продължиш за Ао Хидис?

— Правилно.

— В такъв случай послушай ме — дискретността в подобно дело е от особено значение! Предлагам да се качим на кораб до Зара през Парапан и от там да продължим навътре по река Иш. Разполагаш ли с необходимите средства?

— Естествено.

— Пази ги. Кабасаските крадци са прочути с уменията си, използват щипци с дължина до трийсет стъпки. Виждаш ли онази сграда на брега? — посочи Зарфо. — Това е ханът „Морски дракон“.

Ханът „Морски дракон“ беше наистина забележителна постройка с няколко просторни помещения за хранене и уютни стаички за гостите. Ресторантът беше украсен като подводна градина, имаше дори тъмна и влажна пещера, където се събираха членовете на една местна секта, изповядваща идеята за интимния характер на засищането с храна.

Рейт поръча няколко нови ризи от съседния галантерист и слезе на долната тераса, където имаше открита баня. Изтърка се яростно, после се напръска с тонизираща течност и се намаза с екстракт от ароматна мъхеста гъба. След това се загърна с бял ленен халат и се прибра в стаята.

На диванчето го очакваше мъж в тъмносин костюм. Рейт се ококори от изненада. Хелсе го разглеждаше с неразгадаемо изражение. Нито помръдваше, нито издаваше звук.

Възцари се напрегната тишина.

Рейт излезе заднишком от стаята и се спря разколебан на терасата, с разтуптяно сърце, сякаш беше видял призрак. В коридора се появи Зарфо, който се поклащаше лекичко с разчорлени коси.

Рейт му махна с ръка.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Той отведе Зарфо до вратата и я разтвори широко, почти сигурен, че стаята ще бъде празна. Хелсе си седеше там както преди. Зарфо го огледа внимателно и прошепна:

— Да не се е побъркал? Седи, блещи се и не проговаря, сякаш ни се подиграва.

— Хелсе — повика го Рейт. — Какво правиш тук? Какво се е случило с теб?

Яосът се изправи. Рейт и Зарфо неволно отстъпиха назад. Хелсе ги огледа с вяла усмивка. Излезе на терасата и се спусна бавно по стълбите. Долу спря, извърна глава и за миг Рейт зърна бледия овал на лицето му, който се стопи, като че принадлежеше на призрак.

— Какво може да означава всичко това? — попита с пресипнал глас Рейт.

Зарфо поклати глава. Рейт за първи път го виждаше объркан.

— Някоя шегичка на пнумите.

— Дали не трябваше да го задържим?

— Ако искаше, щеше сам да остане.

— Но… съмнявам се. Може да не е на себе си.

В отговор Зарфо само повдигна лекичко рамене. Рейт излезе на терасата и огледа града.

— Пнумите знаят дори стаята, в която спим!

— Всеки, който се спуска по Джинга, спира в Кабасас — обясни раздразнено Зарфо. — Ако има пари, настанява се в хана „Морски дракон“. Не е трудно да се досетиш за всичко това. Толкова по въпроса за всезнанието на пнумите.

На следващия ден Зарфо се запиля някъде и когато се върна, водеше със себе си нисичък мъж с кожа в махагонов цвят, който пристъпваше ситно, сякаш го стягаха обувките. Лицето му беше прорязано от бръчки, мъничките му живи очички надзъртаха кривогледо над клюнестия нос.