Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Постепенно коритото на реката се разшири, а скоростта на течението отслабна, наизлязоха десетки дребни островчета, обрасли с гори, папрат и разперени като ветрила филодендрони. Веднъж Рейт зърна с крайчеца на окото нещо, което наподобяваше кану и в което се возеха трима младежи с щръкнали шарени прически, но когато извърна глава, за да ги огледа внимателно, видя само малък остров и не беше сигурен, дали ги е видял наистина. По-късно през този ден към тях се приближи змиеподобно чудовище с дължина двайсет стъпки, но след като ги последва за кратко, изглежда, изгуби интерес към лодката.

По залез пътниците устроиха лагер на брега на малък остров. Половин час по-късно Траз се озърна неспокойно и посочи на Рейт близкия храсталак. Чуха тихо шумолене, сподирено от неприятна миризма. Миг по-късно от храсталака изпълзя чудовището, което бе плувало край тях, и се нахвърли върху им със зловещ крясък. Рейт изстреля една от експлозивните си игли в разтворената му паст, главата му изригна, а тялото се нави на кравай, запъпли върху безброй крачета към реката и бавно потъна в нея.

Пътниците се настаниха изплашени край огъня. Хелсе наблюдаваше Рейт, докато прибираше игломета в торбата, и не успя да сдържи любопитството си.

— Откъде, ако мога да попитам, се сдоби с това оръжие?

— Животът ме научи — отвърна Рейт, — че искреността създава проблеми. Твоят приятел Дордолио ме смята за луд, Анахо предпочита да използва термина „страдащ от амнезия“. Така че, мисли каквото си искаш.

Хелсе прошепна, сякаш само на себе си:

— Какви странни истории щяхме да разказваме, ако всички говорехме само истината.

— Истината? — избухна в смях Зарфо. — Че кой има нужда от нея? Кой изобщо ще слуша подобни неща?

— Сигурно си прав — въздъхна Хелсе. — Но когато хората са обединени от обща и опасна цел, добре е да споделят тайните помежду си.

Траз, който откровено не харесваше яоса, го погледна с нескрита насмешка.

— За кого говориш? Лично аз нямам никакви тайни, нито опасни цели.

— Сигурно имаше предвид дирдирчовека — намигна подигравателно Зарфо.

Анахо поклати глава.

— Тайни? Не. По-скоро премълчани истини. Отчаяни цели? Пътувам с Адам Рейт, тъй като нямам какво друго да правя. Аз съм изгнаник сред полухората. Нямам друга цел, освен да оцелея.

— Аз имам една тайна — заяви с дяволита усмивка Зарфо, — и тя е мястото, където си държа париците. Моята цел? Също толкова скромна — два акра ливада край реката южно от Смаргаш, колибка под едно чарлишово дръвче, кротка женица, която да ми прави чай. Препоръчвам ви да си изберете нещо подобно.

Хелсе се усмихна едва забележимо, загледан в трепкащия огън.

— А моите мисли до една са тайни — волю-неволю. Колкото до целите — ако се върна някога в Сетра и успея да се разбера с гилдията на наемните убийци, ще бъда напълно доволен.

Рейт погледна нагоре, към облаците, които закриваха звездите.

— Аз пък ще бъда доволен, ако остана сух до сутринта.

Групата пренесе лодката на сушата, преобърна я и направи заслон от платното. Заваля дъжд, който потуши огъня и образува локви под лодката.

Най-сетне дойде зората — забулено от дъжда кехлибарено сияние. По обяд, когато облаците се разпръснаха, пътниците отново спуснаха лодката в реката, натовариха провизиите и поеха на юг.

Джинга продължаваше да се разширява, докато бреговете й се превърнаха в тъмни контури. Отмина следобедът, а залезът беше като необятен хаос от черно, златисто и кафяво. Плавайки бавно в здрача, пътниците се озъртаха за подходящо място, където да спрат. Близкият бряг бе тинест и непроходим, но най-сетне, когато последните пурпурни лъчи угаснаха, те съгледаха едно пясъчно хълмче, на което прекараха нощта.

На следващия ден навлязоха в блатата, Тук Джинга се разделяше на десетки канали и се влачеше лениво между обрасли с тръстика островчета. Тази нощ пътниците прекараха в лодката. Привечер на следващия ден стигнаха покрита със ситни камъни дига, която се издигаше и снишаваше, образувайки верига от скалисти острови през блатата. В незапомнени времена навярно изчезнал народ на Тчай бе използвал тези насипи за опори на мост, който отдавна бе рухнал и сега от него бяха останали само почернели бетонни късове. Пътниците избраха за бивак най-големия остров и вечеряха сушена риба и мухлясала леща, купени от хокхарите.

Траз беше неспокоен. Той обиколи целия остров, изкатери се на върха и оттам огледа останките на древния мост. Обезпокоен от поведението му, Рейт се присъедини към него.