Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

В края на краищата Рейт плати двеста секвина за лодка в поносимо състояние и провизии в количество, което според хокхарския вожд би трябвало да бъде достатъчно, докато стигнат Кабасас — няколко щайги със сушена риба, чувалче с корени, руло люта кора, пресни и сушени плодове. Срещу още трийсет секвина си осигуриха водач на име Цутсо, кръглолик, охранен младеж с широка усмивка. Цутсо заяви, че първата част от тяхното пътуване ще бъде най-опасната.

— В началото ще преминем праговете, след това Големия улей, нататък плаването вече е безпрепятствено.

По обяд, след като разпънаха едно малко платно, те напуснаха селцето на хокхарите и целия следобед се носеха по тъмните води към две скали, които бележеха края на езерото и началото на река Джинга. По залез-слънце лодката премина между скалите, върху всяка от които стърчаха руини, черни на фона на пепеляво кафявото небе. В подножието на дясната скала имаше неголяма ниша с каменист бряг — Рейт поиска да хвърлят котва там, за да прекарат нощта, но Цутсо отказа категорично.

— Тези замъци са обитавани от призраци. Нощем зли духове от древния Тчай скитат по брега. Да не искаш да ни се лепне някоя прокоба?

— Какво може да ни се лепне, ако призраците си стоят горе в замъците?

Цутсо го изгледа учудено и насочи лодката с твърда ръка към средата на течението. На миля по-надолу Джинга се разделяше около скалист остров и Цутсо откара лодката при него.

— Тук нищо от гората не може да ни стигне — обясни той.

Пътниците се навечеряха, изтегнаха се около огъня и през цялата нощ не бяха обезпокоявани от нищо, освен от тихи подсвирквания откъм гората и само веднъж, в далечината — от тъжния вой на нощните кучета.

На следващия ден преодоляха десетина мили с ужасяващи прагове, при което Цутсо безброй пъти оправда хонорара си, поне по преценка на Рейт. Междувременно гората се смали до бодливи шубраци, бреговете се оголиха и постепенно над всичко останало започна да доминира един нарастващ шум — мощен, оглушителен рев.

— Големият улей — обясни Цутсо. Реката изчезваше от ръб на стотина метра пред тях. Преди Рейт да успее да възрази или останалите да реагират, лодката се прехвърли през ръба.

— Всички готови! — извика Цутсо. — Това е Улеят. Наведете се към средата.

Тътнежът на водата почти заглушаваше гласа му. Лодката се спускаше през черна клисура и стените й се носеха от двете страни с шеметна скорост. Реката се бе превърнала във вибрираща тъмна повърхност, покрита с пяна, която сякаш бе застинала на място. Пътниците се приведоха, стараейки се да не обръщат внимание на подигравателната усмивка на Цутсо. Бясната надпревара продължи няколко минути, докато накрая се стовариха в огромна планина от пяна и когато излязоха от нея, озоваха се в спокойни води.

Стените на клисурата се издигаха на хиляда стъпки височина — кафеникав пясъчник, от който стърчаха издатини с цвят и консистенция на нишесте. Цутсо насочи лодката към островче от ситни камъчета.

— Тук се разделяме — обяви той.

— Тук? На дъното на каньона? — изгледа го учудено Рейт.

Цутсо посочи една пътека, която се виеше нагоре по склона.

— От тук до моето селце са пет мили.

— В такъв случай — отвърна Рейт — сбогом и искрени благодарности.

Цутсо махна небрежно с ръка.

— Няма защо. Хокхарите са великодушен народ, освен когато става въпрос за яосите. Ако бяхте такива, едва ли всичко щеше да протече тъй гладко.

Рейт неволно погледна към Хелсе, който мълчеше.

— Яосите ваши врагове ли са?

— От древността, когато са разрушили Хокхарската империя. Сега живеят от другата страна на планината, и по-добре за тях, защото можем да подушим всеки яо, както подушваме развалена риба — той скочи чевръсто на брега. — Нататък следва блатото. Ще стигнете безпрепятствено до Кабасас, освен ако не се изгубите в него или не ядосате блатните обитатели — Цутсо махна на изпроводяк и пое нагоре.

Лодката се плъзгаше през охрения сумрак, под небосвод, оцветен в алено и кафяво. През целия следобед стените на клисурата постепенно се раздалечаваха. По залез-слънце пътниците спряха на каменист бряг, на който прекараха една нощ в зловеща тишина.

На следващия ден реката излезе в широка долина, обрасла с високи жълтеникави треволяци. Хълмовете се отдръпнаха, растителността по брега стана гъста и буйна, обитавана от дребни животинки — полупаяци-полумаймуни, които хленчеха, скимтяха и изпускаха облаци нездравословно ухаеща течност към лодката. Реката ставаше все по-широка, към нея непрестанно се присъединяваха нови и нови потоци. Новият ден бе ознаменуван с появата на огромни дървета на единия бряг и по пладне лодката навлезе в непроходима и висока джунгла. Платното увисна, въздухът се изпълни с миризмата на влажна дървесина и разложени растения. По високите, клони на дърветата подскачаха зверчета, от мъгливия мрак под тях надзъртаха зъбати зурли, насекоми се носеха върху въздушни мехури, четирикрили създания пореха водната повърхност. Веднъж пътниците дочуха тежко пръхтене и тропот, при друг случай от гората долетя зловещо съскане, последвано от изплашени, предсмъртни писъци, но източниците на тези звуци оставаха скрити зад зелената стена.