Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Виждаш ли нещо?

— Нищо.

Рейт също се огледа. Бледомораво небе се отразяваше в равната водна повърхност, насечена от сенките на околните острови. Двамата се върнаха при огъня и Рейт определи смените за нощта. Събуди се призори и веднага се учуди защо не го бяха потърсили по-рано. След това забеляза, че лодката е изчезнала. Той сръга Траз, който трябваше да поеме първата смяна.

— Кой те смени снощи?

— Хелсе.

— Не ме е будил. И лодката я няма.

— Както и Хелсе — добави Траз. Рейт едва сега забеляза връзката.

Траз посочи съседния остров, който бе едва на двайсетина метра.

— Ето я лодката. Този тип сигурно е отишъл там на среднощна разходка.

Те слязоха до брега и Рейт се провикна:

— Хелсе? Хелсе!

Никакъв отговор. Нито виждаха яоса. Рейт прецени разстоянието до лодката. Водата беше гладка и равна като плоча. Той поклати глава.

Лодката изглеждаше толкова близо, но дали това не беше примамка? Извади от кесията въжето, което му бе останало от аварийния комплект, и завърза камък на единия му край. След това метна камъка към лодката. Първия път камъкът цопна във водата. Рейт го дръпна с въжето, което постепенно се изопна и затрептя, сякаш го държеше нещо силно и жизнено.

Рейт се намръщи. Изтегли камъка и пак го хвърли. Този път той падна в лодката. Рейт нави въжето и лодката се плъзна към тях.

С помощта на Траз Рейт изтегли лодката от съседния остров. Двамата се качиха и огледаха острова, но и на него нямаше следа от Хелсе. Под една скална издатина се натъкнаха на отвор, който водеше навътре в острова. Траз пъхна глава вътре, ослуша се, подуши и покани Рейт да стори същото. Рейт долови влажен и неприятен мирис. Той извика приглушено в дупката:

— Хелсе! — после още веднъж, по-силно: — Хелсе!

Нямаше отговор.

Върнаха се при останалите.

— Прилича ми на шегичка на пнуми — подметна мрачно Рейт.

Изядоха закуската в мълчание и още час не смееха да предприемат нищо. След това бавно натовариха багажа и напуснаха острова. Рейт продължаваше да се озърта назад през визоскопа, докато другият остров се изгуби от погледа му.

Каналите на Джинга отново взеха да се събират — блатото се превърна в джунгла. Клони и лиани се спускаха над черната вода, над която се рееха огромни пеперуди, приличащи на призраци. Гората се състоеше от няколко вертикални слоя — горният бе обагрен в розово и украсен с продълговати листа, които трепкаха на вятъра като змиорки. Топки с черна козина и шест издължени бели ръце подскачаха от клон на клон, като използваха лианите. Веднъж, когато джунглата за миг се разтвори, Рейт зърна в далечината и високо между клоните плетени колиби, а малко по-късно лодката мина под мост от клонки и груби въжета. Трима голи мъже се надвесиха от моста, тъкмо когато лодката преминаваше отдолу — те имаха мършави тела, а кожата им беше съсухрена като стар пергамент. Докато разглеждаха лодката, на лицата им се изписа почуда и веднага щом отмина, тримата се втурнаха по моста и изчезнаха в листака.

Около седмица пътешествениците продължаваха да се носят надолу по реката, която все повече се разширяваше. Един ден застигнаха кану, от което старец хвърляше мрежа, на следващия видяха селце на брега, ден по-късно покрай тях премина с боботене моторница. През нощта стигнаха до градче, където преспаха в една крайречна странноприемница, вдигната на колове над водата.

Още два дена се спускаха по течението, с изопнато платно от вятъра, който задуха отдясно. Тук Джинга беше широка и дълбока и вятърът вдигаше големи вълни. Ставаше все по-трудно да се ориентират. При следващия град забелязаха речен кораб, който също плаваше надолу по течението. Тук изоставиха лодката и си купиха билети до Кабасас.

Плаването с кораба продължи три дена, през които изморените пътници се наслаждаваха на комфорта на хамаците и прясната храна. По пладне на четвъртия ден, когато Джинга вече бе толкова широка, че не се виждаше отсрещният бряг, сините куполи на Кабасас бавно изплуваха на запад.

Кабасас, подобно на Коуд, изпълняваше ролята на междинна станция за стоки, предназначени за вътрешността, и също като Коуд беше средище на интриги. Складове и навеси изпълваха пристанищния район, зад тях имаше редове от сгради с арки и колони, боядисани в бежово, сиво, бяло и тъмносиньо, които се катереха по склоновете на хълма. По неизвестни за Рейт причини всяка къща бе оградена от висока ограда, придавайки на града странен изглед, което най-вероятно би трябвало да говори за характера на неговите обитатели. Жителите бяха тънки и стройни хорица с будни, проницателни очи, свободно спуснати кестеняви коси и широки скулести лица. Жените бяха забележително красиви и Зарфо побърза да предупреди спътниците си: