Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Нощта бе ясна и Аз и Браз се търкаляха бавно по небето на Тчай. На брега нисаите дръзко разпалиха огньове и увесиха над тях котли, малко по-късно засвириха на гъдулки и тъпани. Часове наред пътниците наблюдаваха подскачащите около огъня силуети в черни наметала.

На сутринта обаче от нисаите нямаше и следа. „Пибар“ премина плитчините безпрепятствено. Късно следобед стигнаха едно селце, охранявано от редица стражеви кули, на всяка от които бе прикован нисайски скелет, облечен в парцаливо черно наметало. Зарфо обяви, че пътешествието им по реката трябва да приключи тук и че до Смаргаш остават още триста мили в южна посока през пустини, планини и дълбоки клисури.

— От тук ще продължим с някой керван по стария Сарсазъмски път до Хамил Зат, в подножието на Локхарските планини. Довечера ще разпитам, за да узная как най-добре да постъпим.

Зарфо остана на брега през цялата нощ и се върна на заранта с вестта, че след доста тежък пазарлък е успял да размени „Пибар“ срещу първокласно пътуване с керван до Хамил Зат.

Рейт пресметна наум. Триста мили? Максимум по двеста секвина на човек, общо осемстотин за четиримата. „Пибар“ в най-лошия случай струваше десет хиляди. Той се втренчи в Зарфо, който му отвърна с невинен поглед.

— Дали си спомняш — попита Рейт — нашата малка свада и подозренията ми в Кабасас?

— Разбира се — отвърна локхарят. — До ден-днешен съм ти малко сърдит за несправедливите намеци.

— Ето ти още един тогава. Колко получи от тази сделка за „Пибар“?

Зарфо направи недоволна гримаса.

— Вярно е, че пазех тази новина, за да ви зарадвам.

— И колко?

— Три хиляди секвина — промърмори недоволно Зарфо. — Нито повече, нито по-малко. Смятам, че цената е справедлива, макар сумата да не е кой знае колко голяма.

Рейт реши да не подлага на съмнение тази цифра.

— Къде са парите?

— Ще ни бъдат платени, когато слезем на брега.

— И кога потегля керванът?

— Скоро — до ден-два. Има една доста подходяща странноприемница — уютно местенце, където да прекараме нощта.

— Добре тогава, да идем да приберем парите.

За изненада на Рейт торбата, която Зарфо получи от гостилничаря, съдържаше точно три хиляди секвина. След като ги преброиха, Зарфо се засмя доволно и се провикна гърлено да му донесат делва е ейл.

Три дни по-късно керванът потегли на юг: колона от дванайсет моторни фургона, четири от тях оборудвани с пясъчни оръдия. Сарсазъмският път минаваше през изключително живописна страна — клисури и остри върхове, дъно на отдавна пресъхнало море, синеещи далечни планини, шепнещи горички от червеникави дръвчета и черна папрат. От време на време по хълмовете се мяркаха нисаи, но те се държаха на почтително разстояние. Вечерта на третия ден керванът влезе в Хамил Зат, окаяно малко градче от стотина глинени къщурки и десетина кръчми.

На заранта Зарфо нае двама водачи, товарни добичета и снаряжение и те се отправиха по една странична пътека, която водеше към Локхарските планини.

— Навлизаме в дива страна — предупреди ги Зарфо. — Тук често се навъртат опасни зверове, така че бъдете готови с оръжията.

Пътеката беше стръмна, теренът труднопроходим. На няколко пъти между скалите се мярваше карян, коварен местен звяр със сивкава козина, който понякога притичваше на два крака, друг път се прокрадваше на шест. В широка цепнатина съгледаха огромна змия с тигрова глава, но тя не им обърна внимание.

На третия ден откакто напуснаха Хамил Зат пътниците навлязоха в Локхара, просторно плато между планински върхове, и същия следобед пред тях се ширна Смаргаш. Зарфо се обърна към Рейт:

— Начинанието, с което си се захванал, е от доста деликатен характер.

— Така е.

— Хората тук са мнителни като уонкоидите, а чужденец лесно може да се изпусне пред непознати.

— Е, и?

— Дали няма да е по-добре аз да подбера екипа?

— Разбира се. Но остави въпроса със заплащането на мен.

— Както желаеш — въздъхна Зарфо.

Платото бе нашарено от напоителни канали, между които се гушеха селски чифлици. Мъжете, също като Зарфо, бяха с татуирана и почернена кожи и гривести бели коси. Тъкмо наопаки, лицата на жените грееха в снежнобяло, а косите им бяха черни като гарваново крило. Децата имаха черни или бели коси в зависимост от пола си, но кожата им бе с цвета на прахоляка, в който играеха.

Пътят следваше речното корито и бе засенчен от величествени кедрови дървета. От двете страни се редяха малки колиби, оплетени с лози и шубраци. Зарфо въздъхна с насълзени очи.