Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Знахарят кимна на Рейт.

— Типичен случай на обладаване. Обърни внимание: злото изтича от пръстите и се прехвърля в глината. Ако искаш, поговори с него. Бъди внимателен, но настойчив и той ще ти отговори.

— Хелсе — повика го Рейт, — опиши познанството си с Адам Рейт.

Яосът заговори с ясен глас:

— Адам Рейт дойде в Сетра. Бях чул слухове и налудничави предположения, но когато се появи, всичко се оказа различно. По странна случайност той ме посети в Син нефрит и там го видях за първи път. След него пристигна Дордолио и в гнева си го наклевети, че принадлежал към „култа“ и си въобразявал, че идва от Родната планета. Разговарях с Адам Рейт, но от това, което научих, само се обърках повече. Реших да прибягна до Съгласие, третия от Десетте похвата, и го отведох в свърталището на „култа“, където объркването ми само се задълбочи. Бяхме проследени от току-що пристигнал в Сетра куриер. Не успях да приложа Шестия похват, за да се отърва от него. Адам Рейт го уби и намери у него послания с неясно значение, не ми позволи да ги прегледам, а и не смеех да настоявам. Запознах го с един локхар, отново придържайки се към метода за изясняване чрез смирено следване на събитията, но се оказа, че съм избрал грешен подход. Локхарят прочете в посланието повече, отколкото беше необходимо. Заповядах да премахнат Рейт. Опитът беше неуспешен. Рейт и групата му избягаха на юг. Получих инструкции да го последвам и да вникна в намеренията му. Спуснахме се с лодка на изток по река Джинга. На един остров… — Хелсе изпъшка мъчително и се отпусна в креслото, вкочанен и потрепващ конвулсивно.

Знахарят духна дим в лицето му и го щипна по носа.

— Върни се в спокойно състояние и от тук насетне го прави винаги когато те ощипят по носа — нека това бъде непреодолима заповед. А сега отговаряй на въпросите, които ти задават.

Рейт продължи с разпита:

— Защо шпионираше Адам Рейт?

— Длъжен бях, освен това работата ми доставяше удоволствие.

— Кое те задължаваше?

— Всички уонкоиди трябва да служат на Предзнаменованието.

— Аха. Значи си уонкоид?

— Да.

Адам Рейт се зачуди как не се бе досетил по-рано. Спомни си думите на Цутсо и хокхарите: „Ако бяхте яоси, едва ли всичко щеше да протече тъй гладко“. Той огледа навъсено другарите си и отново се обърна към Хелсе.

— Защо уонкоидите държат шпиони в Кат?

— Наблюдават хода на поредния цикъл и възпрепятстват възстановяването на „култа“.

— Защо?

— За да се запази статуквото. В момента условията са оптимални. Всяка промяна може да е към по-лошо.

— Ти придружи Адам Рейт от Сетра до един остров в блатата. Какво се случи там?

Хелсе отново взе да се задъхва и лицето му се вкамени. Знахарят го ощипа по носа.

— Как стигна до Кабасас? — попита Адам Рейт.

Хелсе не помръдваше. Този път Рейт го щипна по носа.

— Кажи ми, защо не желаеш да отговаряш на тези въпроси?

Хелсе мълчеше. Обаче беше в съзнание. Знахарят размаха тамян пред лицето му, Рейт го щипеше по носа, но малко след това очите на Хелсе бавно се изцъклиха. Знахарят се надигна и се зае да прибира инструментите си.

— Това е всичко. Мъртъв е.

Рейт местеше поглед от Хелсе на знахаря.

— Заради разпита?

— Димът се просмуква в мозъка. Понякога болният оцелява, в повечето случаи — не. Този издъхна бързо, явно въпросите ти са разкъсали органа на съзнанието.

Вечерта беше ветровита и ясна, над пустеещия площад се носеха облаци от прах. В здрача към къщурката се приближиха мъже със сиви наметала. Вътре светлината на лампите беше приглушена, а щорите спуснати — разговорът се водеше почти шепнешком. Зарфо разпъна стара карта на масата и посочи с дебелия си черен пръст.

— Можем да се върнем до брега и да се спуснем обратно, но ще трябва да прекосим страната на нисаите. Ако тръгнем на изток, покрай Шарф на езеро Фалас, ще бием ужасно много път. Бихме могли да поемем и на юг, през Изгубените райони, да прехвърлим Инфнетите и да слезем право в Ао Хидис — това е най-прекият и най-логичен път.

— Разполагаме ли с въздухолети? — попита Рейт.

Белджи, най-сдържаният от цялата група, поклати глава.

— Нещата не са такива, каквито бяха в моята младост. Тогава щяхме да избираме от половин дузина. Сега няма нито един. Трудно се намират както секвини, така и въздухолети. Докато се мъчихме да натрупаме от едните, изгубихме другите.

— И как ще пътуваме?

— До Блалаг ще вземем моторен фургон, а там ще потърсим друг транспорт до Инфнетите. Нататък ще вървим пеша — старите пътища на юг са в окаяно състояние, ако не и заличени напълно.