Катрин Курц: Възходът на Дерините

Докато нашепваше заклинанието, около нея се раздра оглушителна гръмотевица и гъста черна пара се засгъстява във висока, тъмна сянка, подобна донякъде на човек, но с люспеста кожа, остри нокти и зъби.

Тя се задържа за миг, примигвайки безпомощно пред ярката светлина, с която не беше привикнала. Келсън стисна безсилно длани пред нея и го пронизаха ледовити тръпки, тъй като почувства, че няма противодействие срещу тази магия. Щом създанието възвърна сетивата си и запристъпва през обръча към него, той направи няколко напразни заклинания за спиране.

С гърчове и страховити, предизвикателни викове, създанието продължаваше тромаво към Келсън през кръга, издишвайки сини пари и пламъци, а кървясалите му очи пламтяха и хвърляха алени отблясъци из катедралата.

Когато то пресече наполовина кръга, паника обхвана Келсън.

Създанието продължаваше да напира и в този миг на Келсън му хрумна друго спасително противозаклинание. Той отстъпи няколко крачки назад и устните му се раздвижиха в изричането на магия, гласът му се извиси все по-силен и по-уверен, докато обзелата го паника бе задушена.

Щом привърши със стихотворението, Келсън вдигна ръце във въздуха и ги насочи решително към една точка на няколко стъпки пред себе си, почти на мястото, където беше чудовището.

Точно в този миг слънцето показа лик иззад облаците и замята лъчи през високите витражи на катедралата, хвърляйки брилянтни, пъстроцветни отблясъци върху пода, там, накъдето Келсън бе насочил ръцете си.

Чудовището залитна и се загърчи в широкия сноп светлина, сред вулкан от пламъци и жарава. То зави от болка и гняв и се замята от ужас в цветовете под нозете на Келсън, но не можеше да се изтръгне от заслепяващия го сноп светлина и да се доближи до младия крал.

После гърчовете му замряха и формите му постепенно се стопиха. Останаха само струйки остър син дим и трепкащите светлинки от златно и пурпурно червено, там, където то бе стояло приковано.

Келсън облекчен отпусна ръце, Огненият пръстен застрашително заблестя и в същия миг слънцето се скри зад облак. Стаена въздишка на облекчение премина в катедралата и Келсън вдигна очи, за да срещне погледа на Чариса. Той пристъпи напред с лице към нея и иронично забеляза, че мястото, на което бе сразено чудовището, не бе никое друго, а знакът на Св. Камбър, изписан на пода. После въздъхна в мълчалива благодарност пред този или пред това, което го беше спасило. Очите му загоряха решително, щом заговори.

Щом Келсън свърши своето финално заклинание, в катедралата примрачня. Извън широките порти в края на централния кораб той видя, че небето също е помрачняло, макар да бе още малко преди обяд.

Чариса мъчително, неловко преглътна и за пръв път притеснение се изписа на лицето й. Тя се страхуваше в този миг, но нямаше избор. Пръстите й още веднъж потрепнаха в заклинание за защита.