Катрин Курц: Възходът на Дерините

Очите на Чариса помрачняха застрашително, ала тя не отвърна нищо. Бе се надявала на лесна победа, но момчето очевидно бе усвоило много повече, отколкото бе предполагала. Не че се боеше от изхода на двубоя. Този недозрял юноша с току-що открита сила не можеше да победи магьосницата на Дерините, която бе упражнявала изкуството си с години. Ала все пак не съществуваше съмнение, че силата и могъществото й са оспорени.

Търпеливо, тъй като бе на ръба на издръжливостта си, тя подхвана стандартните заклинания, предназначени да омаломощят противника й. Така двубоят щеше да продължи по-дълго, но крайният резултат за нея бе вън от съмнение.

Заклинанията се носеха застрашително във въздуха около кръга: в атака и в защита, парираха се взаимно и нанасяха стремително контраудари пред погледа на наблюдаващите сцената извън обръча. Хората на Чариса стояха безстрастни и безмълвни в средния кораб на катедралата зад гърба на своята господарка, привикнали отдавна към изкуството на магическите й действия, загрижени единствено двубоят да не се проточи по-дълго, отколкото е необходимо. Несъмнено щеше да се наложи да прибегнат към употребата на физическа сила срещу множеството, след като господарката им безславно сразеше този вироглав принц, и те едва сдържаха нервите си пред края на това предвкусвано тържество. Само около петима Мури наблюдаваха битката с истински интерес. Защото те също притежаваха донякъде познания в магическото изкуство и ламтяха винаги от любопитство пред всяко ново заклинание.

Ала сред останалите наблюдаващи царяха далеч по-мрачни мисли. Нигел следеше двубоя обхванат от ужас пред онова, което можеше да се случи, но и обзет от възхищение, а Морган повдигна брадичка, за да погледне наново по-добре, сетне докосна леко Дънкан със здравата си ръка.

— Дънкан…

Дънкан се вгледа в него загрижено, тъй като лицето на Морган бе станало по-бледо от платно и чертите му се бяха изкривили от болка.

— Какво има? Раната по-зле ли е?

Морган стисна зъби и слабо изохка.

— Изгубих доста кръв, Дънкан. Чувствам, че силите ми отпадат. Този взрив от енергия, който отделих, за да спася живота на Джихана, изцеди и последните ми сили.

Дънкан кимна.

— Какво мога да направя за теб? Как да ти помогна?

Морган се опита да заеме по-удобна позиция върху каменните стъпала и при движението се сгърчи от болка, нов спазъм на раната му го накара да изкриви лице.

— Спомняш ли си, че ти разправих как излекувах Дери миналата нощ? Е, този път трябва да сторя същото и със себе си. — Той посегна към гърдите си, за да се увери дали печатът с грифона е още на мястото си.

— Мисля, че вече знам начина, но ще се наложи да ми помогнеш. Подкрепи ме, насочи стрелата на мислите ми, но не се намесвай. Ще се докосна до някои сфери, които са… твърде съмнителни.

— Ще влезеш в съглашение с някои еретични сили, това ли се опитваш да ми внушиш, Аларик?

— Може би — промълви той.

Той се загледа умислен към кръга на двубоя и немощно се усмихна, щом забеляза как Келсън умело отбива особено опасните удари, а после зарея останалото си внимание към печата на левия си пръст и се отдаде на концентрация. Очите му леко се замъглиха, щом влезе в първата фаза на транса на Турин и попадна под въздействието му. Дънкан също вглъбено се вторачи в печата. Свещеникът бързо влезе във връзка с него и предостави свобода на мисълта си да се слее с блужденията на своя побратим, остави се да бъде понесен от потока на съзнанието на Морган, за да може да му се притече на помощ и окаже подкрепа. Ала Нигел нямаше и представа за този нов развой на нещата, макар само на лакът разстояние.

За Келсън времето минаваше безконечно бавно. Успехите му в сражението със зверове и фантоми, реални и митични, едни от които бе победил, а други сам бе призовал, му се струваха като чудовищен неясен кошмар сред мрака на отдавна отминала нощ. Дракони и змейове, хвъркати същества, размахващи отвратителни пипала, грифони, бълващи огън, стенректи, като онзи, който му бяха подхвърлили в градината, влечуги — списъкът бе неизброим. Дори сега Чариса предизвикваше нещо ужасно, което безмилостно трябваше да срази.

Той се изпъна като струна нащрек, щом внезапно долови в последното заклинание на Чариса нещо по-необичайно от изричаните досега. Още щом пръстите й се задвижиха в по-особен ритъм, Келсън усети, че това заклинание е по-мрачно от предходните. Внимаваше да чуе думите на монотонната й песен.