Катрин Курц: Възходът на Дерините

Познатите фрази преминаваха покрай ушите на Келсън, каденците галеха слуха му и успокояваха гаденето и болезнената празнота в дълбочината на стомаха му до поносима вцепененост, позволяваха на свитото му гърло да се отпусне и да си поеме дъх. След дълга пауза той отново бе в състояние да вдигне глава и да се огледа наоколо.

Нигел изглеждаше сериозен, почти спокоен, коленичил с безжизнената глава на Брайън в скута си. Пръстите му дълго и нежно галеха правата черна коса по спокойното чело, а мислите му витаеха в посока, известна единствено нему.

А Роджиър гледаше, без да вижда, очите му следяха само пръстите на Нигел, устните му машинално произнасяха литанията, но не проумяваше онова, което виждаше и изричаше.

По-късно младият принц щеше да си спомня главно за Иуон, дълго след като другите подробности на деня отшумяха милостиво от съзнанието му. Иуон бе намерил отнякъде червената ловджийска шапка на Брайън, сега изпоцапана и изпотъпкана в суматохата и ужаса на изминалите минути.

Белоснежното перо на шапката бе оцеляло по някакво чудо. Чистотата му бе неопетнена, не се бе счупило. Иуон притисна шапката до гърдите си и перцето затрептя почти хипнотизиращо пред очите на Келсън.

Иуон внезапно забеляза омагьосания му поглед и се втренчи в шапката и полюшващото й се перо, сякаш никога не ги бе виждал преди. Последва миг на колебание. После той бавно взе перото в огромната си дясна ръка и го прегъна, докато се счупи.

Келсън трепна.

— Кралят е мъртъв… Ваше Величество — глухо измърмори Иуон с пепелявобледо лице под гъстите си рижави коси и мустаци.

Той бавно разтвори ръка и се загледа в счупения край на перото, което леко политна и кацна на рамото на Брайън.

— Зная — отвърна Келсън.

— Какво трябва… — гласът на Иуон се задави от чувства и той подхвана отново. — Има ли някакъв начин…

Не можа да продължи, раменете му се разтресоха конвулсивно и той зарови лице в шапката на Брайън.

Нигел вдигна поглед от лицето на мъртвия си брат и докосна рамото на стария воин.

— Не се измъчвай, Иуон — тихо каза той. Отпусна ръка, взря се в Брайън още веднъж и срещна очите на племенника си.

— Сега ти си крал, Келсън — продума нежно той. — Какво ще заповядаш?

Келсън отново сведе поглед към мъртвия си баща, после освободи ръката си и скръсти ръцете на краля върху гърдите му.

— Най-напред — произнесе той решително — изпратете хора да повикат генерал Морган.

Близо две седмици по-късно Морган и един-единствен негов помощник, загърнат в син плащ, похлопаха на северните порти на Ретмут, столицата на владенията на Брайън. Макар и утрото още да не бе настъпило, конете бяха покрити с пяна и почти изтощени, а при пресекливото им дишане от устата им се точеха снежнобели струйки пара в мразовития утринен въздух.

В Ретмут бе пазарен ден и улиците бяха по-задръстени от всякога. Коронацията на следващия ден бе привлякла стотици посетители — пътешественици от Единадесетте кралства. Те превръщаха тесните калдъръмени улички в почти непроходими.

Колички, натоварени с продукти, покрити с балдахин носилки, търговци с претъпканите си кервани, амбулантни продавачи, които с кресливи гласове предлагаха прескъпи джунджурии, благородници с отегчен вид, следвани от бляскавите си свити — всичко се смесваше в пъстра калейдоскопична картина от цветове, мириси и звуци, съперничещи си с брилянтно декорираните сгради и арките на града.

Красивия Ретмут, тъй наричаха столицата. Лесно бе да се разбере защо.

Морган бавно яздеше изморения си жребец сред гъмжащата тълпа от пешеходци и превозни средства, следвайки лорд Дери към главната порта на двореца, замислено загледан в собственото си мрачно облекло, така биещо на очи сред този ослепителен разкош; прашната черна кожа покриваше почти цялата му ризница, а тежкият плащ от вълна и самур го обгръщаше от шлема до коленете.

Странно, колко бързо можеше да се промени атмосферата на един град. Същите тези весели и наконтени граждани преди няколко седмици бяха облечени в подобни на неговите дрехи, искрено скърбящи за смъртта на своя монарх. Сега всички носеха цветовете на празника и веселбата.

Дали паметта им беше къса, или благословеното замайване на сетивата с отминаването на дните, или пък просто възбудата около коронацията караше тези обикновени, простички хора да отхвърлят скръбта и да се завърнат към нормалния ритъм на живота? Може би за тези, които никога не бяха познавали Брайън, бе въпрос само да променят умонастроението си и да сложат друго име пред титлата „крал“?