Катрин Курц - Възходът на Дерините

Не се знаеше кой или какво представлява Върховенството на Хауис, макар и Морган да таеше известни подозрения. Гигантите охраняваха пищно натруфена с орнаменти закрита карета, теглена от четири подобни един на друг сиви коня. А украсените с гоблени завеси, спускащи се от прозорците, бяха извезани с ослепително ярки зелени, виолетови, оранжеви и огненорозови мотиви. Отзад крачеха още шестима мургави гиганти. Предвид на тези обстоятелства Морган се съмняваше, че биха одобрили приближаването му до каретата.

Нямаше значение. Морган си имаше едно наум за всеки, който безочливо дръзваше да се именува „Негово Върховенство“. Той нямаше да забрави Първенеца на Хауис и неговите васали.

Очевидно и мислите на Дери се движеха в подобна посока, тъй като, щом кортежът отмина, се приведе към Морган със зла, дяволита усмивка.

— В името на всички дяволи в ада, какво е Първенец на Хауис?

— Не съм сигурен — отвърна Морган с прочувствен драматичен шепот. — Но не мисля, че е толкова висшестоящ като Квинтесенция, да речем, или Перифраза. Може би е някой нисшестоящ посланик с илюзии за собствената си значимост.

Морган се надяваше репликата му да бъде дочута и наоколо наистина се разнесе нервен смях. Последният гигант се извърна към тях, но Морган надяна маска на невинност на лицето си и се поклони на седлото. Гигантът отмина.

— Е, който и да е той — каза Дери, след като продължиха пътя си, — той определено е обграден със зле възпитани васали. Някой трябва да им даде добър урок.

Този път Морган се обърна със зла усмивчица към него.

— Мисля за това — заяви той.

Той посочи надолу по улицата, където шествието тъкмо завиваше зад ъгъла. С приближаването на отряда към двореца оловният гигант с прекомерно подвижния камшик раздаваше удари на поразия и други видни граждани също бяха изумени.

И тогава се случи нещо странно. Дългият черен камшик, който гигантът размахваше с очевидно удоволствие, внезапно си науми нещо свое. След отмятането си при един особено рязък удар върху бягащо по улицата хлапе, той рязко и необяснимо се уви около предните крака на коня на гиганта.

Преди всеки да е разбрал какво се е случило, конят и гигантът се сгромолясаха на калдъръмената улица сред мятане, бъхтене, ритници, викове и стържене на метал.

Щом гигантът се изправи, почервенял от гняв, изригващ високоизразителен поток от псувни и проклятия, силен изблик на смях разтърси тълпата наблюдатели. И накрая гигантът трябваше да отреже ремъка на камшика си, за да освободи подплашения си кон.

Морган се бе нагледал достатъчно. Той кимна на Дери със самодоволна усмивка да го последва надолу по една по-малко задръстена уличка.

Като се озоваха на другия край, Дери изкосо хвърли поглед на командира си.

— Колко удовлетворително бе за нас, че гигантът се оплете в собствения си камшик, милорд — промълви Дери. В гласа му се долавяше нескрито възхищение. — Доста непохватен е, нали?

Морган повдигна едната си вежда.

— Да не би да намекваш, че аз имам нещо общо с този злощастен инцидент? Така ли е, Дери? Както и да е, разбирам, че гигантите понякога си имат проблеми с координацията на движенията. Мисля, че това се дължи на факта, че имат твърде малко мозък в главите си. — Той добави почти на себе си. — Освен това, никога не съм обичал хора, които налагат другиго с камшик.

Главният двор на кралския дворец бе по-претъпкан от всеки друг път, когато Морган го бе виждал, дори като момче. Единственото, което трябваше да сторят с Дери сега, бе да си проправят път към вратите. Един бог знаеше какво щяха да правят с всички тези хора.

Явно повечето от дошлите за утрешната коронация величия бяха настанени в самия дворец. Площта пред главното стълбище бе претъпкана с карети, паланкини, каруци и натоварени с тежък багаж животни. Навсякъде кръжаха видимо объркани лордове, техните дами и рояците им от прислужници. Врявата и вонята бяха ужасяващи.

Морган бе удивен, че толкова много представители на благородническото съсловие на Единадесетте кралства се бяха стекли за церемонията. Не че коронацията на следващия крал Халдейн бе забележително събитие — съвсем не. Но това, че толкова много враждуващи помежду си владетели щяха да бъдат мирно и по своя воля събрани на едно място, бе наистина забележително събитие. Той щеше твърде много да се учуди, ако не се развихреше поне една препирня до края на тържествата.

Вече група оръженосци от двете враждуващи държави Форсин и Буфър спореха за предимството на господаря си на трапезата тази вечер. Смешното в случая бе, че те щяха да заемат второстепенно място до друг владетел. Защото всичките пет държави на Буфър бяха под протектората и икономическия контрол на Хорт на Орсал. А знамето на Орсал вече се развяваше на един флагщок, издигащ се на главната кула на крепостната стена. Посланикът на Хорт щеше да предхожда всички съперници на Форсин.