Катрин Курц: Възходът на Дерините

Друго име… друг крал… кралство без Брайън…

Спомени… девет дълги дни… мрак… Четирима уморени ездачи, спрели в лагера на Кардоса…

Пепелявите лица на лорд Ралсън, на Колин, на двамината стражи, когато те с побелели устни прошепнаха страхотната новина… болезненото и мъчително усилие в опита им да прекосят бързо дългите мили и да се докоснат до разум, който не можеше повече да им откликне, дори и да разбираше… вцепенението, което ги бе завладяло, докато продължаваха да съкращават във френетичен бяг безкрайното разстояние до Ретмут… изтощени коне, разменяни по пътя за нови… кошмарите на засадата, клането, от което само той и Дери бяха останали живи… още и още тъжни, мрачни мили…

А сега болезненото осъзнаване, че всичко е било истина, че цяла ера е отминала, че той и Брайън никога вече няма да препускат по хълмовете на Гуинид…

Тази всепоглъщаща тъга докосваше Морган почти като физическо тяло и заплашваше да го завладее напълно, да го смаже и съкруши така, както не бе успяла през тези девет дни яздене.

Отворил широко уста за глътка въздух, той се притисна здраво към лъка на седлото, за да се задържи.

Не! Не биваше да позволява чувствата му да се намесват в това, което му предстоеше! Трябваше да се затвърди властта, да се короняса краля, а битката — да се спечели.

Той се опита да се отпусне, да си поеме дълбоко дъх и да се овладее; искаше мъката му да поутихне. По-късно щеше да има достатъчно време да потъгува насаме — а може би и нямаше да се наложи, ако се провалеше в задачата си и го връхлетеше участта на Брайън. Но стига с тези мисли. Точно сега страданието бе лукс, който не можеше да си позволи.

В следващия миг той внезапно възвърна самообладанието си и се взря пред себе си, за да види дали Дери беше забелязал вътрешната му борба.

Опасенията му не се оправдаха или пък Дери се преструваше на невъзмутим. Младият господар на покрайнините бе твърде зает да се крепи здраво на седлото и да избягва пешеходците, за да обръща внимание на нещо друго. А Морган знаеше, че раните на младия мъж му причиняват немалко неприятности, въпреки че Дери не го признаваше.

Морган си проби път до своя спътник и тъкмо щеше да го заговори, когато конят на онзи се спъна. Морган сграбчи юздите му и по чудо животното не падна, но ездачът му се наклони силно напред и едвам успя да се закрепи.

— Добре ли си, Дери? — попита Морган разтревожен, като пусна юздите и сложи ръка на рамото му.

Бяха се спрели по средата на улицата и Дери бавно се изправи на седлото си с изражение на болка върху видимата част от лицето му изпод кръстоносния шлем. Внимателно слагайки увитата си в бинт лява китка в дясната си ръка, той притвори очи и си пое дълбоко дъх, после ги отвори и леко кимна.

— Всичко е наред, милорд — прошепна той. Постави отново ранената си ръка в черната копринена превръзка, провесена на рамото му и се закрепи със здравата си ръка на коня. — Просто ударих китката си о седлото.

На лицето на Морган бе изписано недвусмислено скептично изражение. Той понечи сам да провери наранената китка, но жестът му бе прекъснат от пронизителен вик почти в ухото му.

— Сторете път за Първенеца на Хауис! Път за негово Върховенство! — И после, с по-нисък глас: — Не можеш ли да намериш друго място да държиш ръцете си, войнико?

В същия миг върху коня на Морган рязко изплющя камшик. Животното отскочи встрани по-напористо, отколкото Морган би могъл да очаква и блъсна жребеца на Дери сред неколцина крещящи пешеходци.

Очите на Дери проблеснаха разгневено, щом Морган се извърна да го погледне и той за малко да отвърне на нападателя със същото, когато генералът предупредително го сръчка да премълчи. Морган изписа на лицето си, както се надяваше, нещо подобно на извинително-смирена усмивка и сигнализира на Дери да стори същото.

Защото крещящият бе двуметров гигант с бронзова ризница, облечен в яркозеленото и виолетово на обединените кралства на Хауис и Ланид. И докато сам не би представлявал голямо препятствие при нормални обстоятелства, то сега мъжът беше придружен от шестима като него. А пък Дери бе ранен. В известна степен това променяше ситуацията в полза на другите. Освен това Морган не изгаряше от особено желание да бъде арестуван и хвърлен в тъмница тъкмо сега. Залогът бе прекалено голям.

Морган наблюдаваше с нескрит интерес преминаването на гигантите. Впери внимателен поглед в рунтавите им черни бради и гъстите коси; в крилатите бронзови шлемове, които отличаваха носителите им като наемните войници на Конаити; във варварски нашарените във виолетово и зелено ливреи, носещи емблемата на Хауис; в дългите мечове на поясите им и извитите тежки кожени камшици в ръцете им.