Катрин Курц - Възходът на Дерините

Келсън не помръдна от мястото си, щом вратите се треснаха на пантите си, макар да жадуваше да извърне глава и да погледне. Защото дори звукът да бе разцепил тишината, задоволяването на преждевременното любопитство щеше само да го извади от релси. Той не бе виждал никога Чариса и не бе сигурен в себе си как ще реагира.

Ала не бе за препоръчване да посрещне врага и с гръб, застанал на коляно — това също му бе пределно ясно. Просто му бе отреден ужасният шанс да остане в това положение, докато врагът напредваше, но при други обстоятелства никога не би допуснал подобна стратегическа грешка. Ала тъй като така и така оставаше безпомощен, не съществуваше голяма разлика. В определен момент теорията трябваше да се подчини на голите факти, а и откровено казано, той не бе сигурен как ще постъпи, когато се обърне.

Трябваше му време да размисли. Ако се наложеше да блъфира — а това изглеждаше неизбежно в този момент — длъжен бе да има някаква ясна цел, освен голия инстинкт за самосъхранение пред смъртната опасност. Не мислеше, че би замръзнал от ужас, щом я погледне — но нямаше смисъл да изкушава съдбата. Брайън го бе научил на това преди много години.

Различи звука на стъпки, ехтящи в обширното пространство на катедралата и разбра, че противникът му се приближава и че не е сам. Леко вцепенен, той зърна ръката на Морган да се прокрадва към дръжката на широкия му меч. Престраши се да погледне наляво и забеляза, че Дънкан сигнализира на архиепископа да продължат церемонията.

Келсън кимна на себе си в знак на одобрение. Дънкан бе прав. Колкото повече напредваше церемонията, толкова по-неоспорими ставаха законните му права над трона и шансовете му за намиране на изход от заплетеното положение растяха.

Архиепископ Кориган пое короната на Гуинид, обсипана със скъпоценни камъни, от кадифената възглавничка и я издигна над главата на Келсън. Стъпките значително бяха наближили и Келсън зърна над главата си светкавичния поглед на Кориган към нефа, видя го нервно да навлажнява устни и да призовава за продължение на коронацията. Отдясно лицето на Джихана пребледня, щом стъпките зловещо замряха в трансепта.

— Моля те, благослови ни, Боже — започна Кориган.

— Спри! — заповяда нисък женски глас.

Кориган се смръзна от ужас, държейки короната над главата на Келсън, сетне бързо я сне и погледна извинително към него. Погледът му мълниеносно се стрелна още веднъж над принца и той отстъпи назад. По стъпалата към светилището издрънча стомана, после настъпи тишина. Келсън внимателно се изправи на крака, за да огледа неканените гости.

Значението на хвърлената на стъпалата рицарска кожена ръкавица с метални пластини, както и присъствието на въоръжените мъже, стоящи в редица зад жената, бе повече от ясно за Келсън. Щом извърна глава към нефа, той видя най-малко тридесет воини, някои в черните широки роби на мавърските емири, други — в обикновени ризници и бойно облекло. Двама Мури стояха от двете страни на своята господарка, безстрастно скръстили ръце на гърдите си, с тъмни и мрачни лица изпод качулките на черните си бархетни плащове.

Ала най-вече жената привличаше вниманието му. Външността й бе съвсем различна от очакванията му. Никога не се бе замислял преди, че тя може да бъде толкова красива!

Очевидно Чариса бе очаквала тази реакция и бе заложила на нея — безспорно бе намислила появата си така, че да постигне максималния ефект.

От нежната й шия с цвят на слонова кост се спускаше на богати дипли ефирна синьо-сива дреха с яка, обсипана със скъпоценни камъни, а върху нея бе наметнат тъмносив кадифен плащ, украсен с лисичи кожи. Дългата й, светла коса бе сплетена и навита високо на главата й, пристегната от сапфирена коронка. От нея се спускаше син воал, който се стелеше на прозрачни дипли по раменете и гърба й и смекчаваше решителното изражение на лицето.

Именно това изражение отрезви първоначалните чувства на Келсън и го накара да промени преценката си. Защото навитата коса представляваше всъщност тежка златиста корона, обвита в нежносин прозрачен воал — несъмнено символизираща за Чариса друга корона, която се надяваше да придобие преди края на тържеството.

Тя кимна за поздрав, щом очите й се кръстосаха с тези на Келсън, после втренчи многозначителен поглед в рицарската ръкавица, хвърлена на стъпалата между тях. Смисълът на този поглед не убягна на Келсън и внезапно го завладя хладен гняв. Знаеше, че трябва да обезвреди това създание — поне докато не намери начин да се справи с него.